Възможното щастие (Интерпретативно съчинение върху лирическата миниатюра „Ни лъх не дъхва над полени” от стихосбирката на Пенчо Славейков „Сън за щастие”)

Възможното щастие

                  Текстът е съобразен с формата на матурата – 4 страници ръкопис.

Пенчо Славейков е водещата фигура в литературния ни живот в края на XIX и началото на XX век. Безспорен лидер на кръга „Мисъл”, той е един от идеолозите на модерната българска литература, който ратува за нейното излизане от тяснонационалната ограниченост и търсене на европейски и общочовешки измерения в тематиката и проблематиката. В идейно-съдържателен план, а до голяма степен и в плана на художествената форма, той реализира тези свои идеи в сборниците „Епически песни”- книга първа (1896) и „Блянове”(1898) – втората книга, където са поместени неговите философски поеми „Cis moll”, „Сърце на сърцата”, „Микеланжело”, поемата „Ралица” и др.

В този литературен контекст се появява стихосбирката „Сън за щастие” (1907), в която поетът продължава своите новаторски търсения в духа на идеите на индивидуализма, акцентиращ преди всичко върху изследването на духовния живот на отделната личност. Стихосбирката е изградена на принципа на цикличността и представлява едно цялостно изследване на живота на душата от раждането на човека до неговата смърт. „Ни лъх не дъхва над полени” е първата творба, ключова за разбирането на идейно-художественото богатство на сбирката, и която заедно с последната „Самотен гроб в самотен кът” рамкират началото и края на човешкия живот, раждането и смъртта.

Проблемът за щастието, както подсказва и заглавието „Сън за щастие”, е основен за стихосбирката. Тъй като отделните лирически миниатюри нямат собствени заглавия, можем да приемем, че книгата е изградена от 96 (колкото са творбите) вариации на основния мотив – съня  за щастие. Според първото стихотворение щастието е постижимо, но само в някаква степен и при определени условия – единствено в рамките на съня, на мечтата, на човешките блянове. Щастието се асоциира с хармонията в света, хармония, която обхваща както вътрешния духовен свят на човека, така и взаимодействието човек – природа, хармонията като баланс между земното и небесното, божественото и човешкото.

Текстът на „Ни лъх не дъхва над полени” е изграден върху популярното метафоризиране на човешкия живот чрез образа на пътя и мотива за пътуването – какво е животът, ако не едно пътуване от раждането към смъртта? Възможно ли е щастието в рамките на това пътуване? Отговорът трябва да го търсим в целия текст, но основният тон е зададен в първа строфа чрез образа на хармоничния прекрасен свят, който е наш дом:
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

Покоят, съзерцателната застиналост на пейзажа илюстрират идеята за хармонията като елемент на възможното щастие. Пейзажът е статичен, но не и мъртъв, защото природата е одухотворена, а небето и земята сякаш негласно взаимно се любуват на своята съвършена красота. Специфичната лексика („полени”, „дървеса”, „лик”) и образност (ведрото небе, морето от „бисерна” роса) говорят за съзнателно търсена естетизация на природната картина.
На фона на божествено красивия и хармоничен свят е проектирана метафората на човешкия живот като едно пътуване на душата към мечтаното щастие:
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
Началото на пътя е триумф на жизнеността и жизнелюбието: свежото лятно утро изпълва гърдите и душата на пътника с бодрост и оптимизъм – необходими елементи на усещането за щастие. Създава се усещане за житейска перспектива, подкрепяна и от мечтата за „лек път”, т.е. за щастлив живот. Волна и свободна, изпълнена с надежди, душата поема в своето пътешествие към бленуваното щастие, но и самото пътуване е щастие, защото е белязано от положителни емоции.

Третата строфа представя края на пътуването и постигането на „съня за щастие”:
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.
Дошъл е краят на деня, покоят на вечерта е сменил ведростта на утрото… Дошъл е и краят на човешкия живот, времето за съдбовната среща. В духа на модерните идеи на своето време Славейков обвързва пълното щастие със смъртта, въведена чрез мотива за завръщането. Смъртта обаче също е естетизирана като света и живота и философски осмислена. Вечерта е изпълнена с покой, тя е „ясна”, парадоксално изпълнена не с мрак, а със светлина…Така е, защото в поетико-философската концепция на поета смъртта не е край, а преход към  друго измерение на битието, по-съвършено от земния ни живот, връщане към родното, изначалното, абсолютното. Там „милването” на мечтата се трансформира в „милувката” на „съня за щастие”, за да затвърди внушението за нежността и обичта, които трябва да съпътстват душата в нейното битие и без които щастието е невъзможно.
”Ни лъх не дъхва над полени” е една лирическа миниатюра, която се явява продължение на поетическите и философски търсения на Пенчо Славейков в изследването му на човешката душа. В центъра на това изследване е оригиналната концепция на автора за човешкото щастие – постижимо и непостижимо, един прекрасен блян, под знака на който минава земното ни битие.

 

 

Как да напишем интерпретативно съчинение? (Опит да бъде илюстрирана технологията на създаването на интерпретативен текст)

 

На моите ученици от 12е и 12ж

 

1. Анализ на заглавието. Преди да започнем да пишем, трябва да сме наясно за какво трябва да пишем, какво изисква от нас заглавието на нашето съчинение. Ще кажете, ама не е ли ясно? Имаме да пишем за стихотворението на Никола Вапцаров „Песен за човека”, значи ще пишем за това. Ще направим един анализ и готово… Да, ама не е точно така! Текстът на дадено произведение е неизчерпаемо   (НЕИЗЧЕРПАЕМО!) поле за анализ. Можем да изследваме идеите на автора, мотивите, темата, образната система, проблемите,… особеностите на стихосложението, римите, лексикалните особености… А защо не и някаква комбинация от всичко изброено. И тук опираме до функцията на заглавието на съчинението – чрез заглавието се посочва обектът на изследването, задават се някакви граници на анализа, с които ние трябва да се съобразим. Ето защо първата ни работа е да анализираме заглавието и да определим обекта и границите на нашата интерпретация. За да не бъдем голословни, а разсъжденията ни – прекалено абстрактни, ще си послужим с конкретни примери на заглавия от практиката на МОМН (Каква звучна абревиатура, а?). Ето какви заглавия са формулирани на матурата по БЕЛ, откакто тя беше въведена през 2008 г.:

2008, май – Прочетете откъса от разказа „Шибил” на Йордан Йовков и коментирайте в обем до 4 страници магнетичната сила на любовта и на красотата.

септември – Прочетете откъса от разказа „Серафим” и коментирайте в обем до 4 страници проблема за безкористното благодеяние.

2009, май – Прочетете откъса от фейлетона „Разни хора, разни идеали” на Алеко Константинов и коментирайте в обем до 4 страници проблема за подмяната на ценностите. (Беше даден откъс от ІV част на фейлетона.)

септември – Прочетете откъса от поемата „Ралица” на Пенчо Славейков и

коментирайте в обем до 4 страници проблема за силата на човешкия дух в

сблъсъка с житейските неволи.

2010, май – Прочетете откъсите от одата „Левски” на Иван Вазов и в свитъка за

свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на

тема Силата на словото. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

септември – Прочетете откъса от повестта „Чичовци” на Иван Вазов и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Словото за свободата. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

2011, май – Прочетете стихотворението „Книгите“ от Атанас Далчев и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Животът и книгите. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

септември – Прочетете откъсите от разказа „Индже” на Йордан Йовков и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Грехът и изкуплението. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

Не може да не Ви е направило впечатление, че през последните две години темата е изписана с курсив, за да могат явяващите се на матура по-лесно да се ориентират за какво да пишат, да не би да се объркат кое точно се явява формулировка на темата… Също така прави впечатление, че формулировките стават все по-общи и  недетайлизирани. Дали това е улеснение или не – това е друг въпрос. Но! Да вземем Магнетичната сила на любовта и на красотата, темата, дадена на първата официална матура. Какво трябва да му анализираме чак пък толкова на това заглавие? Ще пишем за красотата и за любовта между Шибил и Рада и толкова! А анализът може да започне така:

А) За да си изясним какво точно се изисква от нас, установяваме кои са ключовите думи и понятия в заглавието. Обикновено те носят основната информация, а тя пък се предава чрез главните части на изречението (подлог и сказуемо). Тъй като заглавията не се формулират като синтактично пълноценни изречения и в тях най-често няма сказуеми, търсим съществителните имена или онези части на речта, които изпълняват ролята на съществителни имена (т.н. „субстантивирани” части на речта, които най-често са прилагателни, числителни, причастия…). В случая имаме 3 (три)  съществителни: силата, любовта, красотата. Освен това обаче две от тях са в подчинена позиция спрямо третото, което задължително трябва да го имаме предвид. Лесно можем да се подведем и без много – много  да му мислим да решим, че трябва да пишем за любовта и за красотата. Тези понятия обаче функционират като несъгласувани определения (това пък какво беше?!…) по отношение на съществителното „силата”. Излиза, че в така формулираното заглавие най-важното, най-самостойното и независимо понятие е „силата”, а останалите елементи на заглавието (едно съгласувано определение – „магнетичната” – и две несъгласувани: „на любовта” и „на красотата”) само поясняват основното понятие. С други думи, основното, което трябва да изследваме, е силата, не любовта, не и красотата, а силата на любовта, силата на красотата. При това не каква да е сила на любовта и сила на красотата, а магнетичната сила на любовта и красотата.
И тъй, стигнахме до основното: трябва да изследваме силата на любовта и на красотата, при това – нейното магнетично измерение. Но! Какво значи епитетът „магнетичен”? Май заглавието е метафорично и не само че трябва да дешифрираме смисъла на думите в тяхното специфично съчетание, но и да разгадаваме тяхното метафорично значение! Е, щом трябва… Може ли любовта да бъде магнит? А красотата? Какво прави магнитът? – Привлича… Значи: ”Привличащата сила на любовта и на красотата”. „Привличащата” или „привлекателната”? Май по-добре ще бъде, ако е „привличащата”. Само че как да измерим силата на привличането? Любовта и красотата метафорично са оприличени на магнити, но това не е физика, та да приложим някаква формула, ако имаме точни характеристики на магнитите, и да изчислим силата на привличане… Това е литература и метафоричното изразяване разгръща цяла ливада от значения (Казах „ливада”, за да избегна баналното „поле”. ), от които трябва да изберем най-подходящите и да се съобразим заедно с това и с всички тях взети заедно. Леле, че то било много сложно! А кой е казал, че ще е лесно? Който иска лесно, да отива да си пие кафето и да си врътка на ръбче кутията с цигарите, докато зяпа безцелно наоколо. Лесно ли се научихте да въртите кутията с цигари на ръбчето й? От първия опит ли успяхте? Или може би от втория? Не помните колко безуспешни опити сте направили, докато успеете? Да не сте с две леви ръце? А после още доста по-много опити е имало, докато овладеете това безценно изкуство, което е ярко свидетелство за Вашите изключителни сръчности и умения, за интелекта – да не говорим… Но пък сега можете да въртите кутията и със затворени очи! Е, така е и с писането на интерпретативни съчинения: трябва човек да направи N на брой неуспешни опити, преди да постигне поне частичен успех, а след поне още N на брой опити ще може да пише каквито си иска съчинения даже и със затворени очи!
Бяхме стигнали до „Привличащата сила на любовта и на красотата”. Не ми звучи това „привличащата”… По-добре да го заменим с някакъв синоним, метафоричен. Например „Вълшебната сила…” или „Магическата сила…”, или „Приказната сила…”, или „Изключителната сила…”, а защо не и „Невероятната сила…” Кой вариант Ви харесва най-много? О-па! Подвеждащ въпрос! При писане на интерпретативен текст не трябва да се ръководим от принципа „Това ми харесва, а онова не ми харесва!” При подобен тип литературни задачи изобщо не стои въпросът за нашите предпочитания, за харесване, за симпатии или антипатии! Ще трябва да изберем не онзи или онези варианти, които ни харесват, а онзи или онези варианти, които са най-близо до смисъла, заложен в заглавието! Кой от вариантите е най-близо по смисъл, като внушение до „Магнетичната сила…”? Като че ли всички носят по нещо от смисъла, вложен в оригиналната формулировка. Има ли все пак някакъв общ знаменател? Бих казал, че това е идеята за чудото, за необяснимото, за онова, което се разпростира отвъд обичайните ни представи за любовта и за красотата. Ето това и трябва да изследваме: чудото! „Чудесната = необяснимата = невероятната = вълшебната = магическата = магнетичната = изключителната сила на любовта и на красотата”.

Само че това не е всичко! За магнетичната сила на каква любов става дума? Тези, които са чели разказа на Йовков, веднага ще кажат, че става дума за любовта между Шибил и Рада, т.е. за любовта между мъжа и жената. И ще бъдат прави, защото няма защо да търсим под вола теле. Разбира се, ще има и такива, които ще кажат, че не става дума за любовта между мъжа и жената, а за любовта към природата или за любовта между поробени и поробители… Защо ли? Защото така им харесва! Защото „Аз така мисля!”… Винаги има подобни екземпляри, които в стремежа си да прикрият незнанието си, мързела си, скудоумието си, се правят на „много оригинални” и занимават другите с абсурдните си тези. Ще ги оставим те така да си „мислят”, неизвестно с коя част на тялото си…

Б) А за магнетичната сила на каква красота става дума? И за чия красота? Кои са носителите на идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата? За да не търсим и ние под вола теле, ще кажем направо, че красотата обикновено се мисли в две свои измерения: физическа и духовна (душевна, нравствена). Очевидно става дума за красотата, и физическа, и нравствена, на двамата главни герои, които са влюбени един в друг – Шибил и Рада. И ако проблемът за физическата красота е по-лесен, защото се свежда до портретните описания на двамата герои основно, то проблемът за нравствената красота е малко по-сложен, защото трябва да имаме идея кое прави човека душевно красива личност: нравствени добродетели, качества на личността, особености на характера… Ето къде би било добре да приложите познанията си от часовете по психология, по етика… Удивително е как в съзнанието на ученика всеки един учебен предмет съществува сам за себе си, като блуждаещ атом, без каквато и да било връзка с изучаваното по другите предмети!

В) Е, стига ли толкова като анализ на заглавието? Стига! Стига! Кога сме оглеждали едно заглавие от толкова страни, че да търсим още нещо? („Чунким баща ми все опери е слушал.”) Колко пъти сме писали, без да му мислим много – много, и пак сме изкарвали петици и шестици! Изкарвали сте, защото учителите Ви са Ви ги писали. А защо са Ви ги писали и дали сте си ги заслужили, е отделен въпрос… Има обаче още нещо важно за изясняване: как е разкрита магнетичната сила на любовта и на красотата? Чрез описание на поведението на героите, чрез портретните им описания, чрез речевата им характеристика, чрез предаване на техните чувства и мисли? Дали пряко, чрез оценъчна реч на повествователя, или косвено, чрез описания на отношението на другите герои към Шибил и Рада? И какви художествени изразни средства са използвани? Тропи, фигури?… (Там пък съм такъв трап!…)

Г) А къде се развива действието, има ли това някакво отношение към проблема, който ни интересува? Как е организирано художественото пространство и има ли това някакво значение? Като стане дума за „Хаджи Димитър” на Ботев, всички се сещат да говорят за опозициите горе – долу, планина – поле, земя – небе… А характеристиките на пространството имат своята семантика (значение, смисъл) не само в баладата на Ботев!

Д) Може би пък е важно и кога се развива действието? Например: през коя историческа епоха, в коя година, в кой сезон, по кое време на денонощието. Да обяснявам ли, да давам ли  примери?
Е) Задължително трябва да си зададем и въпроса, защо авторът акцентира върху проблема за магнетичната сила на любовта и на красотата, какъв е смисълът. С какви идеи, важни за целия текст, се свързва тази проблематика? А може би тези въпроси са важни и за целия сборник „Старопланински легенди”? А може пък да са ключови за цялостното творчество на писателя?

Да обобщим: кой, какво, къде, кога, защо и как! Това са нашите универсални помощници при анализа на заглавието! В зависимост от текста някои от тези въпроси  могат да бъдат по-важни от другите, в други текстове – да не е така. Ще преценим сами! И ще пишем!

2. Анализ на текста. Преди да започнем да пишем, разбира се, ще анализираме не само заглавието, но и внимателно ще се запознаем с текста, който трябва да интерпретираме. Дори да го знаем наизуст, пак си струва да го прегледаме внимателно с мисъл за конкретното заглавие, т.е. за конкретната задача. Да го прочетем веднъж, два пъти, пет пъти, ако трябва. На матурата има достатъчно време, за да се запознаем в детайли с текста. И ние трябва да използваме предоставената ни възможност, защото това е нашият шанс, който може да се окаже безценен. Ето го и текстът, който ще използваме като работен:

         

          Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

          Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико Кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

          Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

          Беят мачка бялата си брада и дума:

          – Какъв юнак! Какъв хубавец!

          – Кърпата, бей ефенди, кърпата! – вика Велико кехая.

          – Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!

          Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

          – Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

          – А момичето ми! А честта ми! – вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа.

          Припукаха пушки. Стъклата по прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два – колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

          И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

          От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Тези подчертавания ги няма в текста. Тези подчертавания са моят първичен анализ на текста с оглед на зададената тема. Идеята ми беше да открия онова, което е свързано с любовта и красотата. Тепърва ще умуваме кое се свързва със силата на любовта и на красотата и кое може да откроява магнетизма на тази сила. Започваме от най-важното, така де. Но нека да проследим последователността на един възможен интерпретативен прочит на текста с оглед на поставената ни литературна задача.

          Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Това първо изречение не ни върши особена работа. Мимоходом ще отбележа, че жестовете на бея и мълчанието му издават напрежение. А ситуацията наистина е напрегната, защото, както знаем от текста на легендата, Шибил отива в селото, за да се предаде. Не е за вярване, че той, страшният хайдутин, когото търсят под дърво и камък, отива да се предаде, но… Затова и беят е напрегнат – той не знае: ще се появи ли Шибил, или не. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му. Малко особени са тези кръгове, които се вият около главата на бея… Беят пуши, какво от това? Защо обаче синкавият дим трябва да се вие точно на кръгове около главата му?… Х-м! Колкото и неочаквано да изглежда на пръв поглед, ама беят май е представен като някой светец, с нимб около главата си… Или като дядо Господ… Ще видим…, може и да ни потрябва тази идея. Затова ще си я отбележим, като я подчертаем в случая. А в условията на реален изпит трябва да си запишете идеята! Нещата се забравят и докато стигнете до края на текста, още толкова други идеи ще Ви хрумнат, че няма как да ги запомните всичките. Затова записвайте!

          Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Това всъщност е мотото, перифраза на мотото на легендата. Всички текстове, включени в сборника „Старопланински легенди” имат мото, което често е своеобразен ключ към посланията на текста. Мотото на Шибил е: „Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа” (Народна песен)“. Тук най-много ми говори уточнението, че е цитирана народна песен. Както е известно, народните песни, другите видове народни умотворения съхраняват мъдростта, опита, духа на народа. Във фолклора се съхранява ценното, достойното, величавото. В този смисъл историята на любовта между Шибил и Рада е представена като нещо велико, което трябва да бъде опазено в народната памет. Тяхната любов е достойна за легенда. Щом в тази част на текста се появява перифраза на мотото, очевидно този откъс би трябвало да бъде особено важен с оглед на основните идеи и послания на текста. Това може също да ни потрябва… Ако приемем, че „Шибил” е легенда за „магнетичната сила на любовта и на красотата”, то излиза, че този откъс е поантата на разказа, най-важната негова част, идейно – емоционалният фокус на Йовковия текст. Тази идея може да я използваме в уводната част на интерпретацията…  Кърсердаринът и Велико Кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх. Почна се! И двамата се крият… Не им е чиста съвестта! Те знаят, че са устроили клопка на Шибил, че ще го убият. И не искат да го изплашат. Нека вълкът да влезе в капана, да е сигурно, че ще го ликвидират, че ще се избавят от този страшен хайдутин!

          Защо ли обаче „кехая” е написано с главна буква? Дали не се търси някакъв особен стилистичен ефект? Защото по принцип „кехая” би трябвало да е изписано с малка буква… Какво значи „кехая”? – Чорбаджия, който се занимава с отглеждане и търговия с овце. „Кехая” в случая подчертава, че бащата на Рада е изключително богат човек, каквито са били кехаите по време на робството. Ама защо „кехая” е изписано с главна буква?…

          Е, справката показа, че главната буква е изобретение на хората от МОМН (тогава МОН). Творят хората, подобряват текстовете на Йовков! Ами така, де! Че кой е Йовков, та НИЕ да не го редактираме! Ама някой щял да каже, че подвеждаме учениците… Глупости! Никого не подвеждаме! То ние в министерството не правим разлика между малки и главни букви, че учениците ли?

          Мустафа върви по средата на улицата. Какъв контраст – кърсердаринът и Велико кехая се крият зад пердетата в кафенето, а Шибил върви по средата на улицата! Като господар! Каква смелост, какъв кураж, и чест, и достойнство! Шибил не се страхува от никого и от нищо! Дълго е премислял той дали да повярва на бея и на Велико кехая, дълго се е чудел дали не му подготвят клопка, но любовта към Рада се е оказала по-силна дори и от страха от смъртта! Ето я темата! Ето я магнетичната сила на любовта! Ето я и изключителната духовна красота на Шибил. Дали тази красота на духа ще се окаже и тя „магнетична”? Ще трябва да намерим аргументи в защита и на тази теза. Но да видим какво още можем да извлечем от текста, чрез което да докажем, че Йовков в тази сцена най-ясно и убедително разкрива магията на любовта и на красотата, чудото. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Един огрян от слънце свят! Създава се усещане за красотата на света, за ведрост, за бодра и оптимистична атмосфера. Дали ще ни потрябва?… Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Интересно е, че планините се виждат, но са „далеч”. Сякаш се създава някакво усещане за двойственост по отношение на образа на Шибил. Планината е неговият свят, светът на разбойника, на хайдутина, на престъпника, когото преследват. Този свят обаче сега е останал някъде „далеч”, „в дъното на улицата”, в края на пътя… Сякаш сега Шибил е друг! Даже не е наречен Шибил, а Мустафа, което е гражданското му име. Няма го вече Шибил, за него има само един далечен спомен, там, в дъното… А по средата на улицата върви Мустафа! Как ли не го забелязах по-рано:          „Мустафа върви по средата на улицата.”  Мустафа, а не Шибил! Така става – в един момент забелязваме едно, в следващия – друго… Ако трябва да обобщим – пред нас е Мустафа, прероденият Шибил! И ето, че се сетих и за нещо друго, изключително важно! Сетих се за мотива за прераждането! „Шибил” на Йордан Йовков, а също и „Индже”, разработват един много характерен мотив, който е въведен в българската литература от Пенчо Славейков, а след Йовков намира оригинално продължение и в творчеството на Никола Вапцаров: мотивът за търсенето на човека и в звяра! Ако Шибил е бил звяр, то Мустафа, прероденият Шибил, е човекът! И това прераждане става под влияние на любовта! (В „Шибил”, но не и в „Индже”!) Ах, колко сме близо до „магнетичната сила на любовта и на красотата”! Какво ти близо? Уцелихме десетката! Направо почувствах прилива на адреналин! Трябва ми време, за да се успокоя и да изведа важното с оглед на темата: сцената представя величието на Мустафа, преродения Шибил, а това прераждане онагледява магнетичната сила на любовта, защото любовта превръща звяра Шибил в човека Мустафа… Е, вероятно може да има и по-точна формулировка, но в момента сме на матура и нямаме време да изкусуряваме формулировката на идеите си. Важното е, че идват идеи! Идвайте, идвайте, идеи , идейки, идейчици! Идвайте!  Няма оръжие по него. Важно уточнение, което подчертава идеята за прераждането! Пред нас е Мустафа, а не Шибил. Ако си припомним идването на Шибил в родния си дом, какво правеше той: първо се представя на майка си като Мустафа, после снема от себе си оръжието „като непотребно бреме”, ако не ме лъже паметта, съблича и хайдушката премяна. Всички тези действия, цялата тази травестия маркира преобразяването на героя, промяната на неговата самоличност, прераждането на Шибил в Мустафа. И ето че сега текстът още веднъж подчертава преобразяването на героя – „Няма оръжие по него.” Няма го вече разбойника, няма го убиеца, престъпника. Останал е някъде в миналото. А престъпленията му? Промяната на самоличността равнозначна ли е на покаяние? Готов ли е Шибил за прошка? Кой да му прости? Отговорът е еднозначен – само Бог може да прости на покаялия се грешник. А какво се оказа малко по-горе? – Че беят прилича на светец или на Бог – с онези синкави кръгове, които се вият около главата му? И какво казва турчинът – Бог? – „Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!” Беят дава прошка на престъпника! За него той не е ЗВЯР, а ЧОВЕК! Защо все пак Шибил загива? Защото и беят е човек… Може да е милостив, може да е благороден, но все пак е човек. Затова и съдът му е човешки, макар и божествено благороден. Само че Бог държи на справедливостта, а не на благородството… Затова и Шибил трябва да загине – за да изкупи греховете си и да му се отвори пътят към легендата. Както трябва да загине и Индже, както трябва да загине и Женда, както загиват и други герои от „Старопланински легенди”, за да прекрачат от едното измерение на битието в другото, от преходността на земното във вечността на легендата. Какво трябва да загине и героят на Вапцаров от „Песен за човека”, за да възтържествува принципът на справедливостта и за да извикат звездите отгоре „Браво, човек!” Беят и звездите… „…такъв човек не бива да умре!” и „Браво, човек!”… Какъв паралел, а! Освен това и в двата случая героят е наречен ЧОВЕК!
Чакай, нещо много се отплеснах! Сега сме на матура и времето е ограничено. Да се концентрираме върху конкретните проблеми. Какво да извлечем? – Идеята за прераждането, за превръщането на звяра в човек, за достойнството и величието на преродения човек. Ето го и ЧУДОТО! Защото преобразяването на Шибил става под влияние на любовта, на магическата сила на любовта. А пък беят дава прошката си под влияние на магическата сила на красотата – на физическата и преди всичко на духовната красота на Шибил – Мустафа. Но как е пременен! Физическата красота! И паронимията: „пременен” – „променен”… За всеки случай направих справка с оригиналния текст: „А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки — всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.” Нищо не е казано за хайдушка „премяна”. Пък и каква „премяна”, нали Рада му зашиваше съдраната риза… Забравил съм. Но! Няма „хайдушка премяна”! Има обаче „Но как е пременен!”, т.е колко е хубав, какъв е красив! Следващите редове описват физическата хубост на Мустафа:  Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В това описание се съдържа и едно „но”. Каква е неговата функция обаче? – Да подчертае, че хубостта на героя е необикновена. Той не е някакъв очевиден хубавец, той не е типичен „секссимвол”. Мустафа – Шибил е нещо уникално и нетрадиционно, нещо, което не може да се помести в дебилните рамки на масовия вкус. Епитетът „напет” внася мъжественост в образа на героя! Обикновено „напет” върви със „строен”. В случая Йовков сгъстява текста, запазвайки традиционните внушения на думите и на словосъчетанията, в които думите влизат.  В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада. Броеницата от бея беше знак, че му се прощава… Карамфилът от Рада е знак за нейната любов. Шибил отива на срещата с двата символа, с двата завета: със завета на любовта – карамфила, пратен му от Рада, и със завета на закона – броеницата, пратена му от бея. Май броеницата беше и „божигробска”… Кое тук е в повече – божието или „гробското”?… Каквото и да е, Шибил отива на срещата, доверявайки се на думите и на знаците на думите. Шибил постъпва като рицар, като благородник, а не като разбойник и престъпник. Ето я пак връзката с нравствената красота! Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва. Не е ли това образът на влюбения човек? Да съзерцаваш своето божество и на бъдеш щастлив! Силата на любовта!

          Беят мачка бялата си брада и дума:

          – Какъв юнак! Какъв хубавец! Изключително важен момент! Беят е завладян от магическата сила на красотата на разбойника Шибил! Всъщност не на разбойника, а на достойния човек! В лицето на Шибил беят разпознава ЮНАКА! А какво значи да бъдеш юнак? Къде има юнаци? – В приказките, в легендите… Юнакът е митична фигура, носител на непреходни нравствени добродетели, човек на честта и достойнството. Юнакът е фолклорното въплъщение на идеалната личност! И това е Шибил???… Защо е тази тъй висока оценка?  Какво внушава тя?  Симптоматично е, че на преден план е юначеството, а чак на втори план – хубостта. По този начин текстът откроява душевната красота на човека, неговата нравствена същност като по-стойностна от физическия му облик. Физическата красота обаче също е фактор за оценката на бея. Той е като древен грък, за когото важат принципите на калокагатията: единство на физическа и душевна красота!
Пак се отплеснах… Но какво да се прави, нали нямало нищо по-бързо от мисълта!

          – Кърпата, бей ефенди, кърпата! – вика Велико кехая. Велико кехая иска смъртта на Шибил! За Велико кехая съществува само Шибил, но не и Мустафа!

          – Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!  Беят „повтаря” „унесен”! Оценката на бея не е случайна, щом я повтаря! Това би трябвало да бъде истината за Шибил. А освен това беят повтаря „унесен”! Ето я магическата, магнетичната сила на красотата! Унесът какво е? – Нещо отвъд рационалното осмисляне и осъзнаване на нещата, нещо от света на чудесното, фантазното, магическото и магнетичното…

          Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

          – Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре! Беят, господарят, съдникът,  произнася своята присъда, оправдателната си присъда: Шибил не е вече „страшният хайдутин, когото търсят под дърво и камък” (цитирам по памет, като на матура…), а един достоен за уважение човек: смел, доблестен, човек на честта и достойнството, човек, който е толкова стойностен като личност, че прегрешенията от миналото могат да му бъдат и простени.

          – А момичето ми! А честта ми! Какво ли пък разбира Велико кехая от чест!?… – вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа. Велико кехая произнася смъртната присъда – размахва червената кърпа, това е бил условният знак. Защо? В случая единствено контрастът има някакво отношение към темата, която ни интересува, затова ще си спестя коментара.

          Припукаха пушки. Стъклата по прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Природата усеща злодеянието! По ирония на съдбата пиша това в деня на Страстната събота и това ми напомня за знаменията на Разпети петък, когато също се е усетило, че се сътворява космическо зло! Шибил се спря, страшен, хубав. Дори и „страшен”, той си остава „хубав”. Защо обаче е назован „Шибил”? Защото се сменя гледната точка. Защото присъдата е произнесена не от бея, а от Велико кехая. „Велико”… И той носи царствено име, но за разлика от бея, господаря, свободния, който отбира от красота и нравственост, Велико кехая е пленник на предразсъдъци, родени в изкривеното съзнание на роба! Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака.  Край на договора с обществото, броеницата е накъсана. Шибил обаче не изменя на любовта! Хаберът е пратен от Рада, а на Рада той няма как да не вярва. Покрай Рада той трябва да вярва и на баща й, който им е дал, уж, благословията си. Ето я пак великата сила на любовта! И трагиката на любовта! По-впечатляваща е обаче другата част от реакцията на Шибил: „… кръстоса ръце на гърди и зачака”. Какво се крие в кръстосването на ръцете, ще очаквам Вие да ми предложите като идея, ако решите, че има какво да се коментира. Във всеки случай мен ме впечатлява спокойствието на Шибил. Какво чака той? Присъдата си? Не е ли вече дошла? Отговорът като че ли е в последователността на извършените и неизвършените действия: Шибил „накъсва” броеницата (предполага се – на няколко части, на много части), но запазва карамфила, т.е. любовта. Шибил продължава да вярва в любовта на Рада! Шибил не иска и не може да повярва, че е бил предаден от Рада! И не се излъгва.   Миг-два – колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна.  Писъкът е на майка му, но Шибил е скъсал връзките си с рода. Единствената му връзка с живота в този момент е Рада! Ето пак магнетичната сила на любовта!  Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Едва сега се обръща Шибил! Рада е животът му! Като се обръща, не вижда портите на Велико кехая, а Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Най-трогателната сцена в разказа! Кулминацията! В тази сцена, само в едно изречение, Йовков е проектирал идеята за жертвеността на любовта. И тъкмо тази идея най-убедително доказва магнетичната сила на красотата и на любовта в разказа! Двамата влюбени приемат смъртта, защото животът без любов няма стойност за тях. И любовта се утвърждава като свръхценност, в името на която човек може и си струва да жертва дори живота си.  Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада. Смъртта на героите увенчава идеята!

          И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът. Как ще коментираме този карамфил? Символът на вечната любов? Жертвеността? Кръвта, с която изкупваме греховете си, за да …

          От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа. Беят размахва бялата кърпа – бяла като живота, като белите цветя в булчинския букет, като в несъстоялата се – състояла  сватба – смърт. Опитва се да спаси Шибил. Но не успява… Всъщност Шибил сам се е спасил вече. Защото чрез смъртта си изкупва своите грехове и най-вече удостоверява, че преобразяването му е окончателно и необратимо. Посрещайки смъртта заедно с любимия, Рада също доказва, че е достойна за неговата любов. Така двамата заедно преминават в отвъдното, за да се задейства още един пенчославейковски мотив : „…за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!” Това беше от „Неразделни”. И пак обслужва тезата за магнетичната сила на любовта, защото я представя като по-силна дори и от смъртта.

 

Е, време е да обобщим! И да си направим кратък план, че да ни е по-лесно, докато пишем съчинението. Кои са водещите ни идеи?

1. Магнетичната сили на любовта се откроява:

А) В решението на Шибил да напусне планината и да отиде в селото при Рада, защото това е опасно. Откроява се жертвената сила на любовта.

Б)  В мотива за чудесното преобразяване на Шибил, в неговото нравствено и духовно прераждане. Мотивът за търсенето на човека и в звяра.

В)  В идеята, че любовта е по-силна дори и от смъртта.

2. При разработката на проблема за магнетичната сила на красотата трябва да отчетем двата аспекта на красотата като естетическа категория: физическите й измерения и нравствено-духовните. В този контекст магнетичната сила на красотата се откроява:

А) В нейната пораждаща сила – красотата на Рада ражда силната любов на Шибил. (Това май е нова идея, но така ми хрумна. И идеята ми харесва!)

Б)  Във въздействието, което премененият Шибил оказва върху бея. Възхищението от юнашкия му вид.

В)  В наистина магическото въздействие на нравствената красота на Шибил. Прераждането – раждането на човека, на юнака. Смелостта, храбростта, благородството, достойнството, честта.

NB! Гледната точка на бея е особено важна!

3. Перифразата на мотото! Май оттам трябва да започнем.

4. Сцената на смъртта – как сякаш искат взаимно да се предпазят. Получава се предсмъртна прегръдка.

Да започваме! Ама как да започнем?… Първото изречение е най-трудно!… И като започнем да се самоокайваме, и като се паникьосаме, нищо не ни идва в главата. Мъчим се, мъчим се и колкото по се мъчим, толкова по се паникьосваме. И можем да опропастим всичко! Затова! Не се чудете как да започнете съчинението си, а го започвайте. Колкото и калпаво да излезе първото Ви изречение, по-добре е да го има, отколкото звънецът да удари, а Вие да мъдрувате още над празни листи. Старт!

 

Магнетичната сила на любовта и на красотата

Сборникът „Старопланински легенди” на Йордан Йовков е едно от най-представителните и най-популярни и обичани от читателите творения на писателя. Отделните разкази ни пренасят в един свят на красотата и на любовта. Героите пленяват със силата и красотата на характерите си, с порива си към щастие. Освен това чрез този сборник Йовков продължава най-добрите хуманистични традиции на своите предшественици и най-вече на Пенчо Славейков. Мотивите за търсенето на човека и в звяра, идеята за всепобедната сила на любовта се открояват ярко както в стиховете на поета, така и в легендите на Йовков. Тези мотиви са и сред водещите в разказа „Шибил”, с който започва сборника „Старопланински легенди”. Те са водещи и в откъса от „Шибил”, предоставен ни за интерпретация.

Магнетичната сила на любовта и на красотата е идейният фокус на откъса. В тази финална сцена от разказа е представена последната среща между двамата влюбени и тяхната героико-романтична смърт. Красотата на героите е представена в два плана – като физическа и преди всичко като нравствена. Силата на любовта пък се откроява в нейната жертвеност. Що се отнася до „магнетичността” на тези сили, то тя се проявява в чудесното въздействие върху героите: тя ги преобразява, води ги към героични жестове, издига ги до висините на легендарното, отваря им дверите на безсмъртието.

Преди да преминем към изясняване на основния въпрос, нека отбележим, че в началото на откъса откриваме перифраза на мотото на легендата: „Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа.” Самото мото гласи: „Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа” (Народна песен)“. Уточнението, че е цитирана народна песен, е от особено значение, защото, както е известно, народните песни, другите видове народни умотворения съхраняват мъдростта, опита, духа на народа. Във фолклора се съхранява ценното, достойното, величавото. В този смисъл историята на любовта между Шибил и Рада е представена като нещо велико, което трябва да бъде опазено в народната памет. Тяхната любов е достойна за легенда. Щом в тази част на текста се появява перифраза на мотото, очевидно този откъс би трябвало да бъде особено важен с оглед на основните идеи и послания на текста. Ако приемем, че „Шибил” е легенда за „магнетичната сила на любовта и на красотата”, то излиза, че този откъс е поантата на разказа, най-важната негова част, идейно – емоционалният фокус на Йовковия текст.

На преден план текстът разгръща идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата чрез образа на Шибил, чрез открояване на физическата и духовната му красота, чрез идеята за неговото нравствено и духовно прераждане. Всъщност в тази част на разказа, в която доминираща е гледната точка на бея, герой не е Шибил, а Мустафа, прероденият Шибил.  Мустафа върви по средата на улицата, без страх, като човек на честта и достойнството! Каква смелост, какъв кураж! Мустафа не се страхува от никого и от нищо! Дълго е премислял той дали да повярва на бея и на Велико кехая, дълго се е чудел дали не му подготвят клопка, но любовта към Рада се е оказала по-силна дори и от страха от смъртта! Ето я магнетичната сила на любовта! Ето я и изключителната духовна красота на Шибил – Мустафа! Пременен е в красиви дрехи, а и самият той излъчва сурова мъжка красота: „Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет.” Планините, там, където е било разбойническото гнездо на Шибил, са останали някъде далеч, в дъното на улицата, далеч в пространството и далеч в миналото.

Можем да обобщим, че проблемът за магнетичната (изключителната, фантастичната магическата, вълшебната, невероятната) сила на любовта и на красотата е пряко свързан с един много характерен мотив, който е въведен в българската литература от Пенчо Славейков, а след Йовков намира оригинално продължение и в творчеството на Никола Вапцаров: мотивът за търсенето на човека и в звяра! Ако Шибил е бил звяр, то Мустафа, прероденият Шибил, е човекът! И това прераждане става под влияние на любовта! Бихме вметнали, че развитието на тези идеи е и една от най-ярките прояви на Йовковия хуманизъм.

Беят е особен герой, който, макар и представител на властта и следователно враг на разбойника, има око за красивото и достойното и затова вижда промяната в Шибил. А тя е толкова чудесна и необяснима, че предизвиква спонтанното възхищение на човека на властта и той се отказва от първоначалния си замисъл: да примамят Шибил, за да го убият. Беят дума като на себе си: „ Какъв юнак! Какъв хубавец!” До такава степен е впечатлен от излъчването своя доскорошен най-голям враг, че чувството го завладява изцяло: „Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!” Първо – юнак, после – хубавец! Беят е завладян от магическата сила на красотата на разбойника Шибил! Всъщност не на разбойника, а на достойния човек! В лицето на Шибил беят разпознава ЮНАКА! А какво значи да бъдеш юнак? Къде има юнаци? – В приказките, в легендите… Юнакът е митична фигура, носител на непреходни нравствени добродетели, човек на честта и достойнството. Юнакът е фолклорното въплъщение на идеалната личност! Симптоматично е, че на преден план е юначеството, а чак на втори план – хубостта. По този начин текстът откроява душевната красота на човека, неговата нравствена същност като по-стойностна от физическия му облик. Физическата красота обаче също е фактор за оценката на бея. Той е като древен грък, за когото важат принципите на калокагатията: единство на физическа и душевна красота! Да отчетем и това, че оценката на бея не е случайна, щом я повтаря! Това би трябвало да бъде истината за Шибил. А освен това беят повтаря „унесен”! Ето я магическата, магнетичната сила на красотата! Унесът какво е? – Нещо отвъд рационалното осмисляне и осъзнаване на нещата, нещо от света на чудесното, фантазното, магическото и магнетичното…

Непреодолимата сила на любовта и на красотата се открояват най-ярко в „присъдата” на бея. Когато Велико кехая се спуща към прозореца с червената кърпа в ръка (смърт за Шибил), беят го спира: „Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!” Беят, господарят, съдникът,  произнася своята присъда, оправдателната си присъда: Шибил не е вече „страшният хайдутин, когото търсят под дърво и камък”, а един достоен за уважение човек: смел, доблестен, човек на честта и достойнството, човек, който е толкова стойностен като личност, че прегрешенията от миналото могат да му бъдат и простени…

Беят издава оправдателна присъда, но Велико кехая се отскубва и размахва червената кърпа. Изгърмяват пушките, Шибил се спира, „страшен, хубав”. Дори и „страшен”, той си остава „хубав”. А е назован „Шибил”, защото се сменя гледната точка, защото присъдата е произнесена не от бея, а от Велико кехая. „Велико”… И той носи царствено име, но за разлика от бея, господаря, свободния, който отбира от красота и нравственост, Велико кехая е пленник на предразсъдъци, родени в изкривеното съзнание на роба!

Най – натоварена в смислово отношение е финалната сцена, пресъздаваща смъртта на двамата влюбени. Именно тази сцена откроява най-ярко идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата. „Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил… . Падна до него и Рада.” Не мога да не откроя изречението,  което най-ярко илюстрира любовта между двамата: „Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне.” Най-трогателната сцена! Кулминацията! В тази сцена, само в едно изречение, Йовков е проектирал идеята за жертвеността на любовта. И тъкмо тази идея най-убедително доказва магнетичната сила на красотата и на любовта в разказа! Двамата влюбени приемат смъртта, защото животът без любов няма стойност за тях. И любовта се утвърждава като свръхценност, в името на която човек може и си струва да жертва дори живота си.

И още един любопитен художествен детайл, свързан с темата:  „Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.” Карамфилът е образът символ на любовта между Рада и Шибил. Когато отива на срещата, той носи броеницата, подаръка от бея като знак, че му прощава, и карамфила, подаръка на Рада. Когато за първи път пропукват пушките, Шибил накъсва броеницата, но не изпуска карамфила, което е свидетелството за любовта му към Рада. Когато и тя е застреляна и пада до любимия си, между тях остава червеният карамфил, „като петно кръв”, което да свидетелства за жертвената сила на тяхната любов.

Въпреки смъртта на героите последното изречение още веднъж утвърждава идеята за чудесната сила на любовта и на красотата чрез препотвърждаване на оправдателната присъда: „От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.”  Беят размахва бялата кърпа – бяла като живота, като белите цветя в булчинския букет, като в несъстоялата се – състояла се сватба – смърт. Опитва се да спаси Шибил. Но не успява… Всъщност Шибил вече сам се е спасил. Защото чрез смъртта си изкупва своите грехове и най-вече удостоверява, че преобразяването му е окончателно и необратимо. Посрещайки смъртта заедно с любимия, Рада също доказва, че е достойна за неговата любов. Така двамата заедно преминават в отвъдното, за да се задейства още един пенчославейковски мотив : „…за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!” („Неразделни”). Този мотив също обслужва тезата за магнетичната сила на любовта, защото я представя като по-силна дори и от смъртта.

В заключение можем да кажем, че финалът на разказа „Шибил” увенчава идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата, защото се явява като своеобразна поанта на текста. В тези редове необикновеното звучи особено осезаемо и придава легендарен характер на повествованието. Освен това завършекът на „Шибил” е типичен за текстовете от „Старопланински легенди” с мотива за сватбата – смърт: след като на влюбените им е отнета възможността да бъдат заедно в този свят, те ще прекрачат в отвъдното, в света на смъртта, който се оказва обаче и свят на безсмъртието, защото такъв е светът на легендите.

Е, колко излезе текстът? Две печатни страници и половина… Може би е малко повече от четири страници, но то си зависи и от почерка на човека. Какво се е получило ли? Според мен – един приличен текст. Нямам време за проверка, защото залата на практика вече е празна и квесторите около мен започват да нервничат… А за Вас какво остава? – Само едно! Вадете критериите на Министерството и започвайте да оценявате…

До скоро!

Ваш Николай Иванов

Новини №1 / 2012

Удивително е, че след като посетителите на моя блог надхвърлиха 20 000, от WordPress.com ми предоставиха нова статистическа опция и с изумление установих, че съм имал посетители не само от България, но и от Сърбия, Молдова, САЩ, Исландия, Испания , Франция, Великобритания… Наистина е изумително! Поне такава е статистиката от 25. 02. 2012. Невероятно!
Скъпи приятели, Вашият интерес към скромните ми писания, които по принцип са ориентирани към моите ученици, които …, как да кажа…, като че ли не се оказаха кой знае колко ентусиазирани, а както знаете, „като няма в труд поету награда,/ чезне песен, фантазия отпада…”, та Вашият интерес ми вдъхва нов ентусиазъм и нова енергия и затова искам да Ви благодаря от все сърце! Благодаря Ви, българи от САЩ, Исландия, Испания, Великобритания, Франция, Сърбия, Молдова!
Този път нарочно оставих най-накрая Сърбия и Молдова, защото подозирам, че от Сърбия са ме открили българи от т. н. „Западни покрайнини“. (Както всички знаем, кавичките и наименованието са правописно-географски условности.) Може би не само от този район, но вероятно и от него. Може да има хора и от Димитровград. Може да има и хора, с които сме следвали по едно и също време в София… Може пък и да са идвали във Варна. Всичко е възможно.
А що се отнася до Молдова, може пък да са попаднали на блога ми и хора от Паркан, които знаят кой е Атанас Георгиевич… Може пък да учат в същото училище… Може да са пък от Бендеры… Всичко е възможно!
А може просто да са от Сърбия и от Молдова! Няма лошо, както се казва!
С всички Вас, приятели, бих бил щастлив да си поговоря за каквото и да било. Самото общуване с Вас би било щастие за мен. И, разбира се, бих се радвал да обсъждаме чисто литературни въпроси, това ми е професията в крайна сметка.
Щастливо посрещане на най-светлия християнски празник Възкресение Христово!
Очаквам Ви!
Ваш Николай Иванов

Новини №2/2011 (Исак Паси – „Разумът на безумието“)

На страницата на 10. клас Ви очакват два линка към статията на проф.  д.ф.н.  Исак Паси „Разумът на безумието“. Приятно четене и конспектиране!

Анализ на разказа „Косачи“ на Елин Пелин

Тази творба на Елин Пелин има по-особена творческа история, на която си струва да отделим известно внимание. Разказът е публикуван за първи път в сп. „Демократически преглед”, І, кн. 24, септември 1903 г. След това е включен в сборника „Разкази”, т.І, излязъл от печат през 1904 г., като е поставен на първо място, както и във всички по-късни издания. Без съмнение това не може да бъде случайно съвпадение. Очевидно писателят е отдавал особено значение на този свой разказ. Защо ли? Ще се опитам да дам един възможен отговор.

В литературната ни критика Елин Пелин е представян като „певец на българското село”. Това литературнокритическо клише, в което има голяма доза истина, негласно представя автора като класик традиционалист. С други думи писателят представя бита и душевността на българския селянин от края на 19 и началото на 20 век, следвайки отработените от Каравелов и Вазов принципи на реалистичната литература, господстващи в българската белетристика през последните 2-3 десетилетия на 19 век. И в тези представи за творчеството му също има голяма доза истина. Утвърждаването на Елин Пелин като „майстор на късия разказ” и като „певец на селото” съвпада по време с делото на кръга „Мисъл”, чиито новаторски усилия оказват изключително въздействие върху българската литература по посока на нейното модернизиране, разбирано като европеизиране и универсализиране. Именно творците от кръга „Мисъл” са определяни като „модерни” и „новатори”, а писатели като Елин Пелин минават малко или много за традиционалисти. Доколко обаче това е вярно?

През последните 2-3 десетилетия се появиха редица статии и изследвания на творчеството на Елин Пелин, в които се лансира, и с пълно основание, идеята за „модерността” на автора. Тази „модерност” има пряко отношение и към разказа „Косачи”, защото именно в него писателят разкрива своите естетически убеждения и представите си за същността и смисъла на изкуството, като трябва да признаем, че позицията на твореца съществено се разминава с традиционната представа за правдивото отразяване на заобикалящата ни действителност като присъщо за т.н. „реализъм” или „критически реализъм” – понятия, които в днешно време най-често се заменят с понятието „социален реализъм” и се използват за класифициране на творчеството на писатели като Каравелов, Вазов, Алеко, а и на самия Елин Пелин.. Освен това разказът съвсем не е толкова „традиционен”, колкото може да се стори на пръв поглед. „Косачи” съвсем не е битоописателен, нито пък народопсихологически разказ в духа на предхождащата традиция, като какъвто лесно би могъл да бъде разпознат. Сюжетната линия, доколкото я има, представяща един характерен епизод или дори по-скоро една картина от живота на българското село от края на 19 и началото на 20 век, е само видимата част на айсберга, първият план на разказа. Много по-стойностен е вторият (някои може би ще открият и трети, а защо не и четвърти), подтекстовият план на повествованието, планът на идеите. Там, на равнището на идеите, „Косачи” е един дълбоко философски разказ за същността и смисъла на изкуството, както беше споменато по-горе, за силата на въздействието на изкуството върху човека, за необходимостта от общуване с изкуството, което не е просто „човекознание”, а могъщ облагородяващ и хуманизиращ човешката природа фактор. Във втория си план текстът гради онази условна реалност, която е по-истинска и по-стойностна от реалността, която ни заобикаля, онзи алтернативен художествен свят, който срещаме във философските поеми на Пенчо Славейков и който ще бъде обявен по-късно от представителите на символизма у нас за единствения и същински обект на изкуството. С това съвсем не искам да представя Елин Пелин като предтеча на символистите, такава теза просто е нелепа, а да подчертая модерността на възгледите му за литературата, които по-скоро го доближават до естетическите идеи на кръга „Мисъл”, отколкото до художествения модел на Вазов. Елин Пелин се опира на Вазовата традиция, но не като я повтаря, а като я дообогатява и модернизира в духа на новите идеи за изкуството, и в частност за литературата, от края на 19 и най-вече от началото на 20 век.

И тъй, „Косачи”… Заглавието сякаш е просто и ясно – косачи, т.е. една характерна битова реалия из живота на българското село. Тръгнали няколко души селяни на коситба, далеч от родното място, за да припечелят някоя и друга пара, защото са бедни, а животът – тежък. И какво косят тези косачи? Те всъщност нищо не косят… Че какви косачи са тогава? Текстът не представя героите в ролята им на косачи. Те са, образно казано, „латентни” косачи. Тогава? Какво правят героите на разказа и как изобщо изглежда сюжетът на този разказ? И защо е озаглавен „Косачи”? А може би това заглавие носи в себе си алюзия за смъртта – дотолкова, доколкото героите са хората с косите и това може да напомня за Онази с косата, за Човекоядката… Да не говорим, че в разказа се появява още една човекоядка (мъжеядка!) – царската дъщеря… А водите на река Марица са „пълна с удавници” и то далеч преди времето, когато ще „шуми окървавена”… Мъртви ли са косачите или са олицетворение на смъртта? Странно заглавие, което може да бъде и еднозначно изтълкувано, но което отваря и широки хоризонти за различни хипотези.

В разказа има една дълбоко замаскирана основна опозиция: смърт – възкресение. Тази опозиция може да бъде идентифицирана и в други свои варианти: сън – пробуждане, заблуда – прозрение за истината, инерционно живеене – осъзнаване на смисъла на съществуването, лъжа – истина… Само дето лъжата и истината си разменят местата… „Косачи” е разказ за това как Лазо, разбирай библейският Лазар, възкръсва и престава да бъде косач. Лазо се връща в ролята си на младоженец, на жених. За това е разказът – за промяната. Разказът е за победата на Живота над Смъртта и за ролята и мястото на човека и на изкуството в тази извечна мистерия.

Как са реализирани идеите на разказа? Нека накратко представим сюжета на разказа: петима бедни селяни са напуснали своето село и след цяла седмица път са пристигнали на коситба в Тракия. Героите са наклали огън и докато се готвят да си лягат да спят на полето на брега на Марица, един от тях, Благолажът, разказва приказка. В хода на разказа се стига до малък конфликт между Благолажа и Лазо, най-младият от косачите, по въпроса какво трябва да бъде съдържанието на приказките и песните. После всички се подиграват на Лазо, че е изоставил младата си невяста, изпяват му и една песен, в която става дума за изневяра, после заспиват. Когато се събуждат на сутринта, виждат, че Лазо го няма при тях. И това е цялата история… „Просто като фасул!”…

Това обаче е само оголеният скелет на разказа, видимата част на айсберга. Важното е скрито и читателят трябва да положи известни интелектуални усилия, за да достигне до посланията на текста и да изпита насладата от общуването с този висок образец на разказваческото изкуство.

Разказът започва с пейзажно описание:”Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.”

Пейзажът е подчертано романтичен със своята необикновеност и тайнственост: нощта е „чудна”, недрата на реката са „тайнствени”, всичко е потънало в мрака на нощта, а небето и земята (универсалните митологични символизации на мъжкото и женското начало в мирозданието) сякаш се готвят за някакво космическо любовно слияние. На фона на омиротворената картина от първия абзац малко неочаквано прозвучава уточнението, че мътните води на Марица са „пълни с удавници”. Тази естетическа провокация има за цел да сепне читателя, да го изведе от унеса, да го предпази от „потъването” в мрака на покоя, на безкритичния прочит на текста. И да му подскаже, че картината има и втори план, в който „безкрайното” Тракийско поле, звездното небе, земята излизат от конкретните си роли, за да изградят един одухотворен образ на вселената, един метафоричен образ на света, който е нашият космически дом. А реката престава да бъде просто „река Марица” и се превръща в реката на живота, която влачи в мътните си води всички онези, които са потънали, защото не са се научили да плуват в мътните води на живота. Разбира се, подобно дешифриране на началната картина е възможно едва след като сме направили цялостен прочит на текста. Но пък кой е казал, че в литературата всичко трябва да бъде ясно и разбираемо от пръв поглед… Няма ли да обидим по този начин читателя, подценявайки неговия културен и интелектуален потенциал? А и защо да допускаме „фасулковците в храма на изкуството”, ако си послужим с езика на Пенчо Славейков?…

И ето ни заедно с косачите: налягали край огъня, около нас е вселената, до нас тече реката на живота, „пълна с удавници”. Своеобразни удавници, които са се хванали „ за сламката”, са и героите: подгонени от немотията, те са тръгнали да търсят работа като косачи, защото в тревата, в сеното, в сламката… виждат своето спасение. Преди да разберем обаче дали ще се спасят или ще се удавят и те, да се спрем на конфликта между Лазо и Благолажа.

Лазо нетърпеливо подканя своя другар: „Какво замълча, Благолаж? Карай де.” Както трябва да се досетим от прозвището му, той е сладкодумник, така увлекателно разказва, така благо лъже, че всички го наричат Благолаж. Този прякор до такава степен приляга на героя, че на практика функционира като лично име. Може би затова авторът не пропуска случай да членува името с пълен член, като нито веднъж в целия текст не го поставя в синтактична ситуация, която да изисква употребата на кратък член – за да подчертае, че става дума за нещо повече от обикновен прякор. Боне КрайненецА си е Боне КрайненецА, а БлаголажЪТ си е БлаголажЪТ! Но да си дойдем на думата. Благолажът започва да разказва една вълшебна приказка за неземно красива царска дъщеря, толкова била красива, че „когото поглеждала, умирал от любов по нея.” Лазо обаче не харесва приказката и обвинява Благолажа, че много лъжел. Според младия момък приказките били  „Бабини деветини… измислици!” Тезата на Лазо става повод да се сблъскат две представи за приказките, за литературата, за изкуството в най-широк смисъл. Какво трябва да бъде изкуството: правдиво, реалистично, да пресъздава (отразява) вярно и точно заобикалящата ни действителност, да бъде „истина” или да бъде „лъжа”, „измислица” (художествена), един друг свят, различен от т.н. „реална действителност”, да бъде творение на своя автор? И не само какво трябва да бъде изкуството, а и каква да бъде неговата роля, неговото предназначение? Ето и позициите на двамата герои:

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

В този спор, в който очевидно Благолажът се явява в ролята на герой резоньор и представя гледната точка на Елин Пелин, особено важни са образите на „истината” и на „лъжата”. Истината е прозаична и грозна, потискаща. Истината е равнозначна на битието на тези бедни селяни, това е тяхната съдба, тяхното ежедневие, техният тежък, смазващ живот. Примерите са експресивни, съзнателно подбрани, за да поразяват със своята грубост, с примитивизма на битието. „Ама защо ти е тая пуста истина?” – пита Благолажът! Има ли смисъл от такова изкуство, необходимо ли е то на хората? Дали изобщо можем да определим като изкуство онова „изкуство”, което се свежда единствено до достоверното копиране на грубата грозна и примитивна действителност? И кое значение на епитета „пуста” от образа „пуста истина” е по-важно: преносното или прякото?… Лазо не може да даде отговор на въпроса на Благолажа. Защо? Може би защото е „продукт” на грозната действителност, която потиска човешката духовност. Защото Лазо не е човек на духа, не е творец, не е човек на изкуството. За него изкуството е нещо „изкуствено”, неистинско, то е лъжа. Той е от тези, които пребивават в „истината”, в онова ниво на живота, в което всеки ден виждат смачканата калимявка на дядо поп, без това да им прави впечатление. Нито пък му правят впечатление „дрипавите гащи на дядо Тодор”. Че какви да бъдат гащите на дядо Тодор? Някой да го е виждал с други гащи? – Не е… Тогава? Светът е неизменен, в него нищо не подлежи на промяна и затова на нас не ни трябват никакви „бабини деветини”, измислици и лъжи, в които светът е друг, различен, по-красив, по-съвършен. Такова нещо като съвършен свят няма и няма защо да се заблуждаваме, че има или че може да има. Затова нека да си налягаме парцалите и като удавници за сламка да се хванем за нашата последна и единствена реална, „истинска” възможност, която ни е предоставена на нас: „голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба.”… За Лазо това е истината, там е спасението…

Лазо няма отговор и обяснение на въпроса „защо ти е тая пуста истина” и отговаря с въпрос: „Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са?” Благолажът обаче има отговор: приказките може да са „чудновати работи”, както интуитивно Лазо коригира първоначалната си оценка за тях като „бабини деветини… измислици”, но тези „чудновати работи” са „хубави”, за разлика от грозната истина. Толкова „хубави”, че „слушаш, слушаш и се забравяш…” Забравяш за грозното около теб, забравяш дори за себе си, за начина си на мислене, за всичко, което си знаел, че светът е и че ти си. И тези хубави и чудновати работи са толкова примамливи, толкова човешки и истински, че „чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш”. Вместо да потънеш в мътните води на Марица, на реката на живота, която влачи такива като теб, и да се удавиш, ти потъваш във вълшебните води на реката на изкуството, в един друг свят, в който властват законите на прекрасното, на мечтата, на идеала. И като потънеш там, вместо смъртта откриваш възкресението си като човешко същество: „Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” Ето я и основната идея за същността, смисъла и предназначението на творенията на изкуството: „да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек”! Истината, грубата истина на битието убива човешкото в човека, превръща го в примитив, в скот. Изкуството помага на човека да осъзнае висшето си предназначение, измъква го от скотското битие и му помага да запази достойнството си, да преоткрие човешкото в себе си, ако то е закърняло в битката с „истината”.

След този кратък теоретичен спор за същността и смисъла на словесното изкуство (Какви селяни са живели в България на границата на 19 и 20 век!:) Благолажът продължава да разказва своята приказка, която би трябвало да измъкне неговите слушатели от истината, включително и Лазо, този Неверни Тома, за да ги накара да се почувстват хора. Приказката е кратка, така че ще си позволя да я цитирам изцяло:

— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея. Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила…

Последните думи Благолажът произнася „остро и със стиснати челюсти”, сякаш забива нож, на което другарите му отговарят със спонтанни „страстни възклицания”.  „Бабините деветини” оказват изключително силно влияние върху героите, които поне за малко са се пренесли в онзи „чудноват” свят на прекрасното, забравили са се, потънали са в него и са преживели всичко като истина. Лазо и той не може да сдържи емоциите си, удря с юмрук земята и възкликва: „Бре, вещицата!” После настоява Благолажът да продължи, но приказката е свършила. Това е важна подробност, защото  показва поне две неща: че Лазо до такава степен се е вживял в „измислицата”, тя до такава степен му е харесала и го е завладяла, че той би искал да продължи още този живот в другото, в чудното, в изкуството, живот, който му изглежда по-действителен от самата „реална действителност”. Под напора на чувствата Лазо прави неочаквано признание: ”Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.” Какво става? Този, който не вярваше в приказките, до такава степен се е вживял „лъжата”, че е готов да влезе в ролята на четвърти принц! От друга страна, става ясно, че Лазо не е вникнал в идейните послания на приказката, щом не се е усетил, че е дошъл нейният край. За него тя е само източник на забавление, но не и източник на мъдрост, съкровищница на висши ценности, които да го накарат да разбере, че е човек.

Все още изкуството не е успяло да промени Лазо. Той интуитивно, под напора на емоциите, се доближава до непознати за себе си истини, но те не са осмислени, а само смътно почувствани. Духовният живот на Лазо все още е мътен като мътните води на Марица. Затова той не долавя, че между света на приказката и неговия собствен свят има много прилики; всъщност това са два образа на един и същи свят. За осъзнаването на тази прилика е достатъчно да се фокусираме върху образа на царската дъщеря. Всъщност характеристиките на царкинята са твърде противоречиви, разнородни. Тя е  огън и вода, мрак и светлина. Но което е най-важно: тя е изоморфна на света, в който живеят героите на разказа, защото елементите, които изграждат двата образа, нейния и този на света на косачите, са едни и същи: царкинята е чудно хубава като чудната лятна нощ, в която е положено времето на развитие на „действието”; косата й е сравнена с река, само че „златна”, за разлика от мътната Марица; очите й са черни „като тая черна нощ.” Реалният свят и светът на приказките не са толкова различни, колкото може да очакваме от два „противоположни” свята. По-късно ще се окаже, че между „света на истината” и „света на измислицата”, т.е. между реалния свят и света на изкуството има и още по-фрапиращи и конкретни прилики като тази например, че Пенка, невястата на Лазо, също има „златна коса”, който детайл я изравнява с принцесата от приказката. Само че човек трябва да има очи и сърце, за да открие приликата. Сетивата на Лазо за момента обаче са мъртви и той не може да прогледне за истината за света, в който живее.

Лазо е сляп за големите истини, той е млад, житейски неопитен, емоционален. Затова и така първично, импулсивно и в известен смисъл повърхностно възприема разказаното от Благолажа. Казвам повърхностно, доколкото Лазо само чувства, без да мисли, без да анализира. Приказката обаче поставя проблеми, върху които си струва човек да се замисли и да ги осмисли, да ги осъзнае, а не само да ги преживее емоционално – това са проблемите за човешките ценности и за щастието. Основен акцент в тази необикновена, едновременно красива и страшна история е темата за любовта. Царските синове са заплащали с живота си, за да разберат какво е истинска любов и да изгорят в пламъците на тази любов. Да не забравяме, че обобщението на Благолажа е: „Тая царска дъщеря била, знаете, огън!” Принцовете не само изгарят в огъня на любовта, те се и удавят в реката на любовната страст. Тяхното „удавяне” във вълните на косата (Да не би и те да са били „косачи”…) на царкинята обаче е различно от удавянето на онези, които са се оставили да ги влачи реката на живота. Принцовете съзнателно са търсили смъртта, за да придобият познание за висшата ценност – любовта! И този техен жертвен стремеж към красотата и любовта е бил увековечен в тази вълшебна приказка. Да не забравяме, че в песните и приказките, както и в митовете и легендите, е закодирана хилядолетната мъдрост на народа. Тези словесни творения на народния гений са най-богатата библиотека, съхраняваща и охраняваща човешките ценности и добродетели. Улисани в делника, ние може да изгубим вярната посока, да изгубим от поглед ориентирите, които да ни показват пътя към висшето, към идеала. И тогава идват на помощ приказките и песните, които да послужат като коректив, да ни припомнят истинските ценности, да ни ориентират в смисъла на съществуването, за да продължим да бъдем човеци. И ето, че Благолажът чрез приказката си припомня на своите съселяни, и най-вече на Лазо, каква велика сила е любовта, каква висша ценност е тя в живота на човека.

А Лазо има нужда от припомняне. И всички, които са се докоснали до вълшебния свят на приказката, са усетили това. Затова започват да го подиграват и дразнят, че уж е готов да умре за любовта на царкинята, а е изоставил на село своята също тъй красива млада невяста. Особено тежки са думите на Стамо, най-възрастният сред косачите: „И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави.” Повествованието отделя специално внимание на Стамо. За разлика от другите двама, които остават анонимни и тяхното присъствие е само бегло маркирано, той присъства с името си, което негласно говори, че е личност,  че заслужава внимание. Освен това името си има и своя много характерна етимология – Стамо, от Стамен, означава „твърд като камък”, „непоклатим като камък”, „крепост”,  „здравомислещ”. Детайлите от портрета и поведението на героя доизграждат неговия образ, за да го превърнат в третата значеща фигура заедно с Лазо и Благолажа. Показателно е и това, че докато трае заяждането между Лазо и останалите, Стамо не се намесва, той мълчи и мисли нещо. Всички останали реагират импулсивно, емоционално, а Стамо мисли! Когато обаче проговаря, думите му падат като воденични камъни! Пестеливото портретно описание засилва усещането за стабилност, което се излъчва от героя: „Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.” Очевидно Стамо е камъкът, който си тежи на мястото. Той е човекът с най-голям житейски опит. Намесата му е пестелива, но изключително съдържателна и по същество поставя точка на тази част от разговора между героите, а думите му придобиват тежестта на неоспорими истини. Последното му подмятане – че Пенка може и да си намери друг, след като е изоставена от своя любим, ражда неосъзнат страх и смътна тревога в душата на Лазо.

Намесата на Стамо въвежда темата за мъртвото Лазово сърце. А то е мъртво, защото е безчувствено към любовта, защото все още не се е ориентирало добре в заобикалящия го свят, за да разбере кои са истински стойностните неща, заради които си струва да живее. Това мъртво сърце ще възкръсне до края на разказа, за да възкръсне заедно с него и самият Лазо и да излезе от своя гроб като библейския си първообраз. В този контекст разказът „Косачи” може да бъде интерпретиран като притча за възкресението на мъртвото Лазово сърце под магическото въздействие на изкуството.

Да бъде възкресено мъртвото Лазово сърце обаче не е лесна работа. Това, че приятелите му изтъкват колко красива е Пенка, не го впечатлява – той си знае, че невястата му е красива; упреците на Стамо също отскачат от него като от стена, те не стигат до съзнанието му – Лазо си знае, че е жив и че сърцето му не е мъртво… Чак последното подмятане – че Пенка може да му изневери, пробужда нещо в душата му. Интересен психологически момент: Лазо не оценява по достойнство онова, което притежава, за него то е някаква неизменна, статична даденост, наличност, която не подлежи на оценка; той  сякаш започва смътно да проумява и да оценява нещата едва когато е изправен пред перспективата да ги загуби… Всъщност това е позната истина. С тази идея започва поемата „Пан Тадеуш” на великия полски поет Адам Мицкевич:

Родино моя, Литво! Ти си като здраве:

човек те оценява истински тогава,

когато те загуби. Хубостта ти цяла

днес виждам и описвам, че тъжа в раздяла.

Същата идея прокарва в повестта си „Немили-недраги” и Вазов (който много добре познава творчеството на Мицкевич!), за да разкрие носталгичната любов на хъшовете към родината: „О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!…” Та и с Лазо така – чак когато пред него е разкрита възможността да загуби любимата си Пенка, чак тогава нещо „жегва” мъртвото Лазово сърце. Това обаче не е достатъчно за осъзнаването на младия момък. За неговата болест са нужни силни лекарства. И ето, че Благолажът улавя тежката въздишка на Лазо, за да продължи с лечението:”Въздишай, момче — има защо!… Млада булка си оставил!” Благолажът сякаш е усетил, че ревността е онова силнодействащо лекарство, от което има нужда Лазо, и затова насочва разговора в тази посока, като пак заговорва с езика на приказките:

— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.

В тази притча за човешкото сърце, което управлява живота на човека, интересна е не само историята на монаха, който е зарязал монашеството, защото не може да се освободи от онова, което му е в сърцето. А в сърцето му е любовната страст, ако съдим по увертюрата на Благолажа. Интересно е и името на монаха, което, оказва се, е реторичен въпрос: ”Кой е като Бог”. И наистина, кой е като Бог? Очевидно не и човекът, защото онова, което е в сърцето на човека и което го прави човек, го отдалечава от божественото. „Проклето сърце, такава му е пустата направа.” Каквото е сърцето, такъв е и човекът. И за да се превърне Лазо в човек, неговото мъртво, безчувствено сърце трябва да възкръсне, да се пробуди за нов живот. А за да стане това, неговите съселяни, и най-вече Благолажът и Стамо, трябва да му помогнат с подигравките си, които да засилят пробудената ревност. И ето, че те подхващат играта на Благолажа:

— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.

— Пък и бива си я — каза лукаво друг.

Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.

За мъртвото каменно сърце – каменни думи. Кремък срещу кремък, за да прехвръкне искрата. А Благолажът продължава да налива масло в огъня, като предлага да изпее песента за невярната булка Стояница. При това подмята, че тя не е „чудновата като приказката”. С камъните на Лазо – по Лазовата глава! Искаше истина, на ти истина! На ти сега  една песен, която е много по-близо до истината от вълшебната приказка. Всъщност отново става дума за изкуство, за литература, но за по-близка до битовото ежедневие литература, по-реалистична. Елин Пелин представя чрез приказката и песента два типа изкуство, респективно два типа литература: едното е по-иносказателно, по-метафорично, по-символно, ако щете. Неговите послания се възприемат по-интуитивно, на ниво емоция, подсъзнание. Ако трябва този тип изкуство да бъде анализирано, да бъдат изследвани механизмите му на въздействие, ще се окаже, че това е сложна задача, която изисква от възприемателя специфични познания, специална подготовка. Затова един неизкушен човек може и да се възпротиви срещу подобен тип изкуство:”Бабини деветини… измислици!” Това не означава, че подобен тип изкуство няма въздействаща  сила дори върху профана: „Бре, вещицата!… Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.” Има обаче и друг тип изкуство: то стои по-близо до живота, до нашия свят, до познатото ни ежедневие, реалистично изкуство. Него човек възприема сякаш чрез житейския си опит. За да си изясним силата на въздействието му, май няма и особена необходимост да го анализираме, защото дори и неизкушеният човек ще разпознае в него без особени затруднения себе си, процесът на идентификация е улеснен от познатостта на изобразеното: персонажи, ситуации, преживявания. Оттук и силата на въздействие – за възприемащия подобен тип изкуство и литература може да се вмести във формулата „видено и чуто”, както Вазов озаглавява един от сборниците си с разкази, за да предразположи своите читатели, да отговори на техните представи и очаквания за изкуството. Достоверността, истинността на пресъздаденото, независимо дали става дума за документална точност или за претенции за документалност, е гаранция за успех, защото само така може да се спечели доверието на читателя от 90-те години на 19. век. Защото правдивостта, реалистичността на пресъздавания в литературната творба свят се възприема като естетическа категория – красиво е онова, което е истинно. Да не забравяме, че 80-те години на същия 19. век минават в българската литература под знака на мемоарната проза: „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, „Миналото” на Стоян Заимов. Да не говорим, че значителна част от създаденото от Вазов през този период, а до голяма степен това е именно Вазовото десетилетие!, е своеобразна художествена документалистика, примесена със солидна  доза автобиографизъм. Имам предвид персоналиите в „Епопея на забравените”, повестите „Чичовци” и „Немили-недраги”, романа „Под игото”, портрети като „Хаджи Ахил”. Ето и твърде показателното мнение на писателя Курудимов от разказа „Епоха – кърмачка на велики хора” (1888): „И това не е измислица, батенка мой, нито е подражание, това е из действителния живот, плод на мое лично наблюдение. Аз познавам героите. А? Прекрасно!”

Но да се върнем към сюжета на песента за невярната булка Стояница: „Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си спомнила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.

…Там я пресрещна млад Гургул,

младо му сърце играло,

черни му очи святкали…

Както лесно може да се установи, има очевидни и многобройни прилики между историята, разказана в песента, и житейската съдба на Лазо: Стоян е младоженец като Лазо, невестите им са красиви, обща е и ситуацията на раздяла, и двете невести в миналото са имали любовници… Чрез тези прилики разказът още веднъж  подчертава връзката между изкуството и живота. Разликата между вълшебната приказка и песента е в това, че връзката с действителността е по-лесна за установяване в текста на песента, но принципно и едното е изкуство, художествена условност, и другото. Песента обаче е по-директна и по-разбираема за Лазо, а затова и по-силно въздействаща. Освен това Благолажът му подсказва единственото правилно решение: „Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте бога.” Лазо не осмисля веднага какво точно му е казал неговият опонент и „мъчител”, но ревността му се усилва: „Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъха му от мъки.” Нещо повече: хипотетичните сюжети, очертани от другите, започват да му изглеждат като възможни: „Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни.” Любопитно наистина: сюжетът на приказката му изглежда безкрайно далеч от живота, песента очертава по-вероятни ситуации, но най-разбираеми и най-близки до реалността са подигравките на другарите му. Трябва ли да се учудваме, че за днешните тийнейджъри с най-голяма степен на достоверност се оказват постовете на техните приятели във Фейсбук? Там е абсолютната истина, там са безспорните авторитети!… :):):)  :D:D:D LOL LOL LOL !!!

И ето, че пробудената ревност задейства въображението на Лазо и в съзнанието му започва да се ражда неговият сюжет – сюжетът на една възможна изневяра: „Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…” В този момент Лазо започва да осъзнава и приликите между „измислицата” и неговата собствена житейска съдба. Нещо повече – Лазовият сюжет е не по-малко литературен от другите два: „Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…” Текстът на видението е изпъстрен с епитети и сравнения, които придават особена образност на речта. Особено поетично е възсъздаден образът на Пенка – и като портрет, и като психологическо преживяване: тя е „тънка, пъргава и бяла като сняг”, „пъргава, като сърна”, гледа „ дълго и тъжно”. Не по-малко поетичен е и образът на пътя, който „се вие из полето за към далечни страни”. Този, който не вярва в изкуството, който понятие си няма от изкуство, за когото красивите приказки са „бабини деветини”, сам става поет! А може би именно това е същността на човешкото – да бъдеш поет, да бъдеш творец! Колко пенчославейковски звучи! А разказът е на Елин Пелин…

А Лазо не само става поет, но и започва да „анализира” света и живота, съдбата си: „Остави я (Пенка – б.м.) за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави!” Разбира се, „какво да се прави” не е „Что делать?”, но и това е знак за някаква  мисловна дейност, макар че героят все още е в плен на едно подчертано инерционно мислене. Годините са усилни… И какво да правим? Ще правим това, което обикновено, по традиция се прави в такива случаи: ще ходим „на печалба”. Така, както се ходи на гурбет. Всички така правят… и аз ще направя така. Ето го инерционното мислене. То е удобно, защото ти спестява мисленето, истинското мислене, защото има готови решения за всичко и не трябва сам да се напрягаш да измисляш каквото и да било. Пък дори и да измислиш нещо ново, то по-добро ли ще бъде от вече провереното и утвърденото от традицията? Къде ти? Затова – да се придържаме към познатото и провереното и да не мъдруваме много-много… Светът вече е измислен. И животът е измислен. Няма какво повече да му измисляме…

Междувременно въображението на Лазо работи и в съзнанието му се раждат все по-мъчителни картини. Както литературата си служи с хиперболи, за да акцентува върху дадена идея, така и Лазовота фантазия го отвежда в една болезнена крайност: „Там (на кладенчето – б.м.) тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…
И тук идва пробуждането от кошмара:

Лазо се стресна и стана.

„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.

Въпросът „какво правя аз тук” е доста по-различен от въпроса „какво да се прави”! Въпросът „какво правя аз тук” обозначава пробуждането на личността! За пръв път в живота си Лазо излиза извън коловоза на инерционното мислене и се запитва не за това, какво правят другите, та и аз да постъпя като тях, а за това, какво трябва да направя АЗ, без да се съобразявам с другите. „Какво правя аз тук?” е екзистенциален въпрос, защото той поставя проблема за същността на човека, за неговата уникалност и за уникалното му място в света. До този момент Лазо не се е запитвал кой е и къде е мястото му в света. Не се е запитвал и кои са критериите, ориентирите, които да ни помогнат да намерим себе си и мястото си в света. Не се е замислял за ценностите в живота си, нито пък за йерархията на ценностите. А именно те могат да ни ориентират в живота ни, те могат да го подредят по един по-разумен начин. До този момент Лазо е разсъждавал с клишета: беден съм, трябва да припечеля поне малко на всяка цена, ще ходя с другите да кося сено. И заминава. Лазо осмисля сиромашията като най-важния фактор в живота си. А сиромашията наистина прави живота толкова тежък, че човек не може дори да се порадва на онези неща, които му носят щастие. Любовта не е осъзната от Лазо като ценност. За него ценност са парите, защото си мисли, че те ще облекчат теглото му. Лазо не се пита дали парите, които ще спечели от коситба, ще решат проблема му. Очевидно – не! Колко може да се припечели от коситба? Лазо не се пита и какво може да загуби, докато преследва парата. А се оказва, че може да загуби любовта, единственото нещо, което го прави щастлив и което я превръща в свръхценност. Въпросът на Лазо показва, че човекът в него се е пробудил, родила се е личността. Финалът на разказа бележи нравственото и духовно възкресение на героя. Най-после той е осъзнал кое е истински важно за него в живота, открил е щастието си и мястото си в света. Пък и природата му нашепва чрез гласа на щурците:”Пенка, Пенка, Пенка…” И когато на сутринта косачите се събуждат, те виждат, че Лазо не е при тях… Тази метаморфоза на героя, това неговото чудесно прераждане би било невъзможно без магическата сила на изкуството. За което е и целият разказ…

Новини („Енциклопедия на ренесансовата личност“ от Исак Паси)

На страницата на 10. клас можете да намерите линк към статията на Исак Паси „Енциклопедия на ренесансовата личност“. Припомням Ви и основната тема, която ще дискутираме във връзка със статията: „Образът на ренесансовия човек в „Декамерон“ на Джовани Бокачо според статията на Исак Паси…“

Общото (и различното) между „На прощаване” на Христо Ботев и „Да се завърнеш в бащината къща” на Димчо Дебелянов

 

Виждам, че този въпрос вълнува доста хора, и затова ще се опитам да помогна, като предложа едно кратко възможно тълкуване на тази проблематика.

Формално погледнато, приликите между стихотворението на Христо Ботев и стихотворението на Димчо Дебелянов са повече от очевидни: и в двата текста ситуациите са сходни, защото става дума за раздяла и за копнеж за завръщане, а централни фигури са майката и синът. Общи са и мотивите за страданието и за самотата на героите. По-важни обаче  са не приликите, а разликите. А разликите произтичат от факта, че двете творби отразяват духа на две различни епохи. Ботевият герой е човек от последните години на борбата за освобождение от турско робство, докато героят на Дебелянов е човекът, който „консумира свободата”, извоювана от Ботевия лирически човек. Ботевият лирически герой е напуснал родовото пространство, защото не може да се примири с мисълта, че е роб, а освен това иска да извоюва свободата. Героят на Дебелянов напуска родовия свят по неизяснени причини. При него важното е, че иска да се завърне в родовото пространство, защото свободният свят се е оказал неуютен, враждебен, грозен и изморената и разочарована душа на модерния човек е пожелала покой.

Двата текста илюстрират разликите между една патриотично ориентирана ценностна система (Ботев) и една индивидуалистично ориентирана ценностна система (Дебелянов).

Част от конкретните различия (в допълнение на вече посочените) могат да бъдат представени така:

„На прощаване”: „Да се завърнеш…”
А) Героят на Ботев е бунтовник, борец за свобода и правда, изключителна личност,  докато героят на Дебелянов е обикновен човек.

Б) В името на борбата и на осъществяването на своя идеал бунтовникът е готов да жертва дори живота си, докато героят на Дебелянов не е такава жертвоготовна личност. А няма и повод за жертвоготовност.

В) Завръщането на двамата герои е мотивирано по различен начин и има различни цели: героят от „На прощаване” ще се завърне, за да поведе борба срещу политическите и социалните угнетители, докато героят на Дебелянов търси утеха и покой…

Г) Героят на Ботев иска да промени българския свят, докато героят на Дебелянов не иска да променя родовия свят. Той иска да се завърне в непроменения свят на миналото, който е съхранил топлината и уюта на една изгубена патриархалност.

Д) Героят на Ботев копнее за подвиг, а героят на Дебелянов няма подобни амбиции

Е) Обща е любовта към майката на двамата герои, на в двете стихотворения има две различни майки, натоварени с различни роли. В текста на Ботев майката е „майка юнашка”, която трябва да изпълни последната воля на сина бунтовник и да осигури приемствеността в борбата, докато в текста на Дебелянов майката е една обикновена майка, която тъгува за своя син, а синът копнее тя да му донесе утеха.

Ж) При Ботев синът изпитва любов към рода, но и любов към родината, докато Дебеляновият герой изпитва любов само към изгубения родов свят. Понятието „родина” от последния стих („напразно спомнил майка и родина”) според мен би трябвало да бъде разбирано като „родно място”, а не като отечество, каквито тълкувания се срещат в някои интерпретации на текста.

З) Героят на Ботев е чужд на модерния за началото на 20 век мотив за отчуждението и затова в контекста на ситуацията на завръщане той не мисли себе си като „гостенин”, докато Дебеляновият лирически герой е заразен с отровата на модерната цивилизация и дори завръщането в родния дом се мисли като завръщане към корените на отчуждения от същите тези корени човек ( „…ти с плахи стъпки да събудиш в двора / пред ГОСТЕНИН очакван радост плаха”).

И) Бунтовникът напуска родовия свят и се превръща в емигрант в буквалния смисъл на думата, той се скита „немил – недраг” в „тежка чужбина”, докато героят на Дебелянов също е обречен на скиталчество „печален странник”, но той си остава в родината, той е „вътрешен” емигрант, емигрант на духа.

Двете творби са изключително благодатни за съпоставка и вероятно сравнението би могло да бъде и много по-подробно. Целта на този текст обаче не е да се постигне  максимална изчерпателност и задълбоченост, а да се дадат най-общи насоки за сравнително интерпретиране на двата текста.

И едно предупреждение: съпоставката на двата текста не бива да води до отдаване на приоритет на едното или на другото стихотворение. Нямаме право да даваме оценки нито за майките, нито за синовете, защото няма база за сравнение…. Параметрите са различни…

Успех!

 

 

 

 



Follow

Get every new post delivered to your Inbox.