План за анализ на Ботевото стихотворение „На прощаване“

І.    Творческа история

Стихотворението първоначално има заглавие „На прощаване в 1868 г.” Тази година е паметна в историята на българския народ, защото на 7 юли преминава Дунава четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, най-голямата от всички дотогавашни чети, влезли в открит бой за освобождението на България. По това време Ботев е емигрант в Румъния и заедно с всички останали българи изживява революционния възторг, породен от събитието. Той се готви през лятото на същата година да премине Дунава с четата на Жельо войвода и дори става писар (секретар) на войводата. Преминаването на четата обаче е осуетено поради липса на средства за въоръжение, а по-късно и поради арестуването на Жельо войвода от румънските власти, които под натиска на Турция започват да преследват по-видните български емигранти. С този период от живота и дейността на Христо Ботев можем да свържем и създаването на стихотворението „На прощаване”, отпечатано доста по-късно (през 1871 г.) в Ботевия вестник „Дума на българските емигранти”. Разбира се, това е едно предположение и не е строго научно доказано, но има сериозни основания да смятаме, че „На прощаване” е написано именно през 1868 г., за което свидетелства и първоначалното заглавие, в което е посочена годината. Освен това имаме и свидетелството на Киро Тулешков, който дълги години е неразделен приятел и съратник на Христо Ботев. Според Киро Тулешков Ботев му е чел стихотворението (вероятно първа редакция) през същата 1868 г. Очевидно „На прощаване” се ражда в съвсем конкретна историческа обстановка, нещо повече, както видяхме, стихотворението се свързва с конкретно събитие – поетът се готви да мине Дунава с четата на Жельо войвода и да се бори на живот и смърт за освобождението на своя народ. Може да се каже, че Ботев създава една изповедна творба, преминала през ума и сърцето, в която оживява атмосферата на българското националноосвободително движение.

(Според книгата на Иван и Цвета Унджиеви „Христо Ботев – живот и дело”, София, 1975 г., стр 125 – 126, 147 – 148.)

ІІ.  Жанрови особености

По традиция за творбата говорим или като за СТИХОТВОРЕНИЕ, или като за КРАТКА ЛИРИЧЕСКА ПОЕМА.

ІІІ. Композиция.
Прието е творбата да се дели на 4 основни части: увод, картина на евентуалната смърт на героя, картина на победното завръщане и заключителна част. От своя страна картината на евентуалната смърт се разпада на 2 варианта, които са обособени като самостоятелни смислови единици. В първия вариант героят заръчва на своята майка да разкаже лично на неговите братя кой и какъв е бил по-големият им брат и да ги възпита така, че един ден те да продължат делото му. Във втория вариант братята ще научат от юнашката песен онова, което майката не е успяла да разкаже.

ІV. Заглавието и неговият смисъл

Струва си да обърнем внимание на предлога „на”. Стихотворението не е озаглавено „Прощаване”, синоним на „сбогуване” или „раздяла”, а „На прощаване”, т.е. На сбогуване”, „На раздяла”. Чрез предлога смисловият акцент се поставя не толкова върху самото прощаване, колкото върху онова, което става НА прощаване, което имаме да си кажем НА сбогуване, НА раздяла. Едно такова разбиране на заглавието, мислим, съответства на духа на тази прочувствена изповед, защото нейната същност не се заключава във формалния акт на сбогуването – прощаване, колкото в посланието на лирическия герой, отправено към неговата майка по време на прощаването. А това послание всъщност е молбата на героя майката да стане изпълнител на неговата последна воля, изпълнител на неговото духовно завещание към братята, към народа, към бъдещите поколения борци за народна свобода.
V.  Уводна част.

1.   По традиция се приема, че обръщението към майката, с което започва стихотворението „На прощаване”, е израз на желанието на лирическия герой да утеши най-скъпия за него човек. Интонацията му е настойчиво-повелителна, свидетелство за решителност и сила на чувството и желанието:

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!

Не ще и дума, че синът е загрижен за своята майка и се опитва да я утеши. Нейният образ е трогателен със скръбта, с плача като израз на нейното майчино страдание. Личи си и колко силна е връзката майка – син, колко добре синът разбира своята майка, вниква в нейните чувства, в душевните й преживявания. Той много добре осъзнава причините за нейната скръб: станал е бунтовник, напуснал е бащиния дом и я е оставил сама – да жали за него, да го мисли, да се тревожи така, както само една майка може да се тревожи за своето чедо. Проблемът в случая не се свежда само до това, че синът е станал бунтовник и с това очевидно се излага на опасности. Проблемът е и в това, че изборът на героя влиза в противоречие с нормите на патриархално-родовия морал, според които добрият син би трябвало да не се отделя от родовия си свят, а активно да съдейства за благото на рода: да продължи рода (да създаде семейство, да остави потомство), да се труди за умножаване на материалното благосъстояние на рода ( да увеличи родовото имущество), да бъде опора на своите родители и по-малки братя и сестри. И тъкмо когато е дошъл редът на героя да поеме своите отговорности и задължения, тъкмо тогава синът, „първото чедо”, напуска родовия свят. Този жест автоматично го поставя в ролята на нарушител на осветените от традицията родови порядки, което не може да не внесе смут в майчината душа, да не провокира противоречиви мисли, а защо не и известна доза разочарование и огорчение от поведението на сина. Ето защо синът се чувства длъжен да обясни ситуацията, да се защити и да се опита да спести на майка си мъчителните душевни терзания.

2.  Уточнението, което прави лирическият герой, че не е просто хайдутин, а бунтовник, има дълбок смисъл и помага по-добре да разберем какво представлява той като личност и като мироглед. Проблемът е в това, че по времето на Ботев едно от значенията на думата „хайдутин” е „разбойник”, „престъпник”. Като изтъква, че е бунтовник, героят се разграничава от хайдутите грабители и престъпници. Разграничава се и от класическите хайдути – народни закрилници, като в същото време се прокарва и идеята за приемствеността в борбата срещу поробителя. Но докато класическите хайдути са водени от стремежа си за лично отмъщение, мотивите на Ботевия лирически герой са по-различни. Както става ясно малко по-нататък в изповедта му, той ще се бори за свободата на своя народ и своето отечество. Очевидно именно такъв смисъл е вложен в понятието „бунтовник” – осъзнат борец за свобода и правда, продължител на съпротивата на класическите хайдути срещу поробителя, но в други мащаби, с други средства и друга крайна цел, много по-възвишена и благородна.

3.  В началото на своето обръщение към майка си героят се опитва не само да я утеши, но в известен смисъл и да коригира нейното поведение:

Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина –
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!

Последователността на заповедните форми „не плачи… не тъжи… но кълни… проклинай” внушава, че сега не е време за тъга и плач, за затваряне в себе си, в собственото страдание, а време за активно отношение към робския свят, за омраза и люти клетви по адрес на робството и поробителя. Именно робството, „таз турска черна прокуда”, е причината лирическият герой да напусне родния дом, защото не може да се примири с униженията и безчовечността на робската действителност. А както става ясно, такава е участта и на други млади българи. Затова героят си позволява да говори от името на „нас”, а не използва формата „мен”.

4.  Подчертано експресивен (т.е. особено изразителен и силно въздействащ) е изразът „таз турска черна прокуда”, който създава образна представа за робския свят. Силата на въздействието се дължи на няколко характерни особености на този образ:

А) на рядко срещаната, но особено изразителна дума „прокуда”, чрез която се внушава, че робството е непоносимо, щом „прокужда” (прогонва, пропъжда) българите от родните им места, щом разделя майки от синове.

Б) на изразителните епитети „турска” и „черна”. Епитетът „турска” обвързва робството с поробителя, а „черна”, по силата на символното значение на черния цвят, внушава идеята, че робството е ширещо се зло: насилие, жестокост, унижения, страдания и смърт.

В) на показателното местоимение „таз”, което играе ролята на емоционален акцент, който подсилва чувството на омраза и ненавист към робството.

Г) на алитерацията, основаваща се на повторението на звука „р”, която на метатекстово ниво също добавя смислов и емоционален акцент върху образа на робството.

Тук му е мястото да обясним и принципа на алитерацията и на асонанса като видове поетическа звукопис, чрез които да се подсили лексикалното значение на думите, които изграждат текста. Както е известно, алитерацията представлява повторение (струпване) на един и същ съгласен звук или на групи от съгласни с близко звучене с цел да се получи определен звуков ефект, който да привлече вниманието на възприемащия към частта от текста, където се появява тази звукова аномалия, и така да се постигне допълнителен смислов и емоционален акцент върху образите, върху породения смисъл. Асонансът е аналогичен на алитерацията похват, който обаче се основава на повторението на гласни звукове. За да обясним принципа ще изследваме първите 13 стиха от „На прощаване”. Защо 13? Защото изразът „таз турска черна прокуда”, който ни интересува, е точно по средата, на равни отстояния както от началния стих, така и от тринадесетия. Работата се състои в това, че алитерацията и асонансът са звукови аномалии, които могат да бъдат усетени и имат смисъл само в специфичен звуков контекст, който се основава на честотата на поява на даден звук в езика или пък в конкретен текст. Ако преброим колко пъти се среща звукът „р” в тези 13 стиха, то отговорът е 7, което прави приблизително по 1 звук „р” на два стиха. Това е средната честота на употреба на този звук в тази част от текста. В седмия стих обаче (”таз турска черна прокуда”) се появяват тъкмо 3 звука „р” или 6 пъти повече от средното. Именно на този тип звукови аномалии разчитат въпросните похвати, независимо дали ще ги осъзнаем като такива, или те ще ни въздействат на подсъзнателно ниво (представете си, че слушате нежна музика и някой изведнъж увеличи силата на звука 6 пъти…). За по-нагледно ще илюстрираме нещата със следната графика:

номерация на стиховете

„таз турска черна прокуда“

5.  В цитираните по-горе стихове не по-малко характерен е и образът на „тежка чужбина”. Тя е „тежка” тъкмо защото е чужбина, чужд свят. За родовия човек чуждото е негостоприемно и враждебно, защото ги няма близките, роднините, тяхното внимание и обич, защото човек е сам и не може да разчита на никого. Именно поради това в „На прощаване” животът в емиграция е представен като страдание, като тежко наказание. Водещи в представата за живота в „тежка чужбина” са мотивите за скиталчеството, а това означава и бездомничество, и за отчуждението и самотата. Затова младите българи са „немили, клети, недраги”, т.е. никому мили, никому драги. Те са отхвърлени от обществото; за тях чуждата страна е свят на липсващото приятелство, свят студен и враждебен. Затова и лирическият герой определя себе си и своите събратя по съдба като „клети”, т.е. нещастни, за окайване. Тук особено важно е, че епитетът „клети” изравнява синовете с техните майки в страданието: лирическият героя точно така представя своята майка: „та тебе клета оставих”… Клети са майките, клети са и техните синове, защото робството е еднакво зло за всички.

6.  Колкото и тежък да е животът в чужбина, той се оказва за предпочитане пред живота под робство. Така, от една страна, се засилва представата за ужасите на робството, а от друга – откроява се свободолюбието на младите българи, които са поели по пътя на емигрантството и са готови да понесат стоически всякакви изпитания, но да се чувстват свободни, а не роби.

7.  Откроява се и желанието на бунтовника да се завърне в родния край:

Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!

Мисълта за смъртта подсказва, че завръщането ще бъде с цел борба срещу робството. Именно това завръщане оправдава напускането на родовия свят. Героят не е забравил за синовния си дълг, но той би могъл да го изпълни единствено  ако изпълни патриотичните си задължения. Именно това съзнание за дълг го подтиква да стане бунтовник и да напусне родния дом и близките си, за да се бие за свободата на народа и отечеството. А като извоюва свободата за своя народ, ще спаси от мъките и униженията на робството и своите близки, т.е. ще изпълни и родовия си дълг. Междуметието «ах», изтръгнало се от душата на героя, издава нетърпението му да прекрачи «тиха бяла Дунава» –  границата, която разделя двата свята, своя и чуждия, за да се впусне в борбата. Вярно е ,че бунтовникът може да загине, но той не скрива това от майка си, независимо че съзнава каква мъка би било това за нея. Всъщност тя трябва да приеме тази мисъл, да заживее с нея, да осъзнае, че свободата има своята висока цена, която трябва да бъде платена. Та нали майката трябва да предаде заветите на своя първороден син на неговите «невръстни» братя. А именно идеята за саможертвата е в основата на неговата житейска философия.

8.  Следващите стихове представляват разгърнат реторичен въпрос възклицание, който има за цел да внуши на майката, че изборът на нейния син е предопределен от съдбата, от самата му човешка същност и е единственото възможно достойно решение в условията на робската действителност:
Но кажи какво да правя,
кат ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце майко не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:…

Откроява се съзнанието на героя за юнашка чест и достойнство. Като изтъква, че майка му го е родила «със сърце мъжко, юнашко», той се стреми да докаже, че не би могъл да не тръгне по пътя на борбата, защото не може да върви против собствената си природа. Бунтът срещу робската действителност е заложен изначално в него, още от самото му раждане. В същото време бунтовникът гради изключително извисена представа за себе си, самоопределяйки се като юнак. Така той се изравнява с героите от приказките и песните и изгражда около своя образ ореола на изключителността. Впрочем на Ботевия лирически герой никога не му е липсвало самочувствие, а скромността, която според някои поговорки «краси човека», изобщо не е негова добродетел, ако изобщо я счита за добродетел.

9.  Образът на поробителя е изграден с акцент върху нечовешкото: той е звероподобен в своята фанатична омраза и жестокост. Такива са внушенията на експресивния глагол «бесней», който буди асоциации за нещо патологично.

10.  Образът на «бащиното огнище» е класическа синекдоха (вид метонимия). По принцип чрез нея се представя бащиният дом, но тук тя има малко по-широко значение, защото се появява и образът на либето, а то не принадлежи към родовия свят на героя. Либето може да се приобщи към родовия свят, но в друго качество – в качеството си на невяста. То обаче все още си е само либе. В този смисъл синекдохата «бащино огнище» по-скоро обозначава родното място, родния край:
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!…

Показателно е, че границите на родния край не съвпадат с границите на родината. От гледна точка на позицията на лирическия герой, който се опитва да обясни на майка си защо е поел по пътя на борбата, това стесняване на границите на родното е логически и психологически оправдано: героят тръгва в обясненията си от онова, което е близко и понятно за майката, което е в рамките на нейните родови представи за „родно и мило”, за да може след това да бъде направен преходът и към патриотичните измерения на родното, разбирано като отечество. По същата логика героят мотивира желанието си за борба на първо място с обичта си към близките и към родното място и едва след това излага и патриотичната си мотивировка: „на глас тичам народен”.

А като заговорихме за художествени изразни средства, да отбележим, че покрай бащиното огнище се появяват поне още две метонимии: синекдохата „сърце”, чрез която героят представя себе си, и сингуларизацията (употреба на единствено число като заместител на множествено) „турчин”. Тази метонимична наситеност на текста прави внушенията му по-конкретни, по-осезаеми и по-експресивни.

11. Образът на либето, на бащата и братята засилват представата за робството като зло, което поражда страдание. Либето е нежно и красиво, но около неговия образ витае скръбта , а баща и братя са „черни почернели” от мъка по брата бунтовник. Болката в душата на лирическия герой е толкова силна, че ражда само едно възклицание, израз на непоносимото: „Ах, мале – майко юнашка!” Сякаш героят иска да каже: „Нашата мъка може ли да бъде разказана!” А етимологичната фигура „черни чернеят” не само внася в творбата духа на народната песен, но и създава запомнящ се образ за „черната” мъка, за трагиката на робското битие.

12.  Ако направим една елементарна статистика, ще се окаже, че в 30 стиха, които всъщност оформят 5 изречения, от които последното е от един стих: „Ах, мале – майко юнашка!”, обръщенията към майката са ни повече, ни по-малко, а тъкмо 8 (осем)! Което ще рече, че почти във всяко изречение има по цели две обръщения към майката! Това винаги се е тълкувало като израз на обич, и вероятно има голяма доза истина в тази интерпретация, но ми се струва, че в ситуацията можем да разпознаем и един класически реторичен похват за привличане и задържане на вниманието на човека, към когото отправяме нашето послание. Мисля, че един такъв нюанс в интерпретацията на ситуацията има своя резон, защото лирическият герой на Ботев ни повече, ни по-малко в тази част на текста обяснява на своята майка най-важното – онова, което тя трябва да предаде на братята – заветите му,  неговото верую. Не точно „Символ – верую”, а просто верую…

13.  Обръщението към майката „Прости ме и веч прощавай!” е раздвоено между молбата за прошка и сбогуването. „Прости ме”, защото знам какви мъки и тревоги съм ти причинил и продължавам да ти причинявам, и „прощавай”, защото това е последната възможност да се обърна към теб, да поговорим като майка и син, преди да потегля по пътя към смъртта… Друга възможност може и да няма. Сбогом, мале! Без съмнение това са стихове, които за пореден път подчертават синовната обич на Ботевия лирически герой. Те обаче са може би най-драматичните в това стихотворение, защото в тях е цялото му раздвоение: да вярваш непоколебимо в собствената правота и да ти се налага да молиш за прошка, защото твоята истина не е безспорна истина, ако изобщо е истина, дори за най-близките ти хора!

14.  Следващите стихове са връщане към решителността:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.

Стиховете съдържат поне няколко послания:

А) категорично е заявено, че героят тръгва на въоръжена борба!

Б)  наречието „вече” и глаголът в минало свършено време „нарамих” недвусмислено внушават, че решението е взето, че никой и нищо не биха могли да го отклонят от поетия път и връщане назад няма!

В) в контекста на Ботевата поезия, защото нещата са свързани…, „гласът народен” може да бъде разпознат или като „плач народен”, израз на непоносимо страдание, или като зов за помощ, зов за спасение от робските мъки.

Г) глаголът „тичам” издава нетърпението на героя да се впусне в битката срещу врага и силата на неговата обич към народа

Д) епитетът „безверни”, отнесен към врага, подчертава иронично, че за поробителите няма нищо свято, още повече, че те самите представят себе си като „правоверни”.

15.  Финалът на уводната част събира в едно родово и патриотично:
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!

С други думи всичко онова, за което милея –  род и народ – то ще ми бъде опората в битката. Внушена е и представата за ожесточеността на борбата („каквото сабя покаже”) и е напомнено за юнашката чест („и честта, майко, юнашка”).

16. Коментарът за уводната част на стихотворението изисква поне едно обобщение  отговор на най-важния въпрос, който изяснява лирическият герой: защо той е решил да поеме по пътя на борбата, защо е станал бунтовник. Мотивите (причините) можем да ги сведем до няколко основни идеи:

А) свободолюбието на героя. За него свободата е висша ценност, без която всичко на този свят губи своята стойност и своя смисъл. За по-голяма убедителност ще приведем един цитат от статията „Задачата на в.”Знаме”, програмна за едноименния вестник: „Цяло половин столетие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не можем да забележим решително никакво улучшение в неговът многострадален живот. Коя е причината за това? Причината е тая, че както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода (к.м.) и за което и у нас е пролеяно не малко едно количество кръв и мастило.”

Б) любовта към близките и съзнанието за родов дълг

В) патриотизмът на героя, който има две измерения (проявява се в две посоки):

– любов към всичко родно, към народа и отечеството

– омраза към робството и поробителя

Г) личните му качества на борец (смелост, решителност, борчески дух) и съзнанието му за юнашка чест и достойнство, което го прави непримирим с робската действителност.

Д) убеждението му, че свободата може да бъде единствено извоювана и извоювана в ожесточена борба

Е) представите на героя за смисъла на човешкия живот! – Той открива смисъла на своя живот в борбата за осъществяване на националния идеал – извоюването на свободата за българския народ.

0 Responses to “План за анализ на Ботевото стихотворение „На прощаване“”



  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s





%d bloggers like this: