План за анализ на Ботевото стихотворение „На прощаване“ (пълната версия)

Опорни точки за анализа на Ботевото стихотворение „На прощаване”

І.          Творческа история

Стихотворението първоначално има заглавие „На прощаване в 1868 г.” Тази година е паметна в историята на българския народ, защото на 7 юли преминава Дунава четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, най-голямата от всички дотогавашни чети, влезли в открит бой за освобождението на България. По това време Ботев е емигрант в Румъния и заедно с всички останали българи изживява революционния възторг, породен от събитието. Той се готви през лятото на същата година да премине Дунава с четата на Жельо войвода и дори става писар (секретар) на войводата. Преминаването на четата обаче е осуетено поради липса на средства за въоръжение, а по-късно и поради арестуването на Жельо войвода от румънските власти, които под натиска на Турция започват да преследват по-видните български емигранти. С този период от живота и дейността на Христо Ботев можем да свържем и създаването на стихотворението „На прощаване”, отпечатано доста по-късно (през 1871 г.) в Ботевия вестник „Дума на българските емигранти”. Разбира се, това е едно пред положение и не е строго научно доказано, но има сериозни основания да смятаме, че „На прощаване” е написано именно през 1868 г., за което свидетелства и първоначалното заглавие, в което е посочена годината. Освен това имаме и свидетелството на Киро Тулешков, който дълги години е неразделен приятел и съратник на Христо Ботев. Според Киро Тулешков Ботев му е чел стихотворението (вероятно първа редакция) през същата 1868 г. Очевидно „На прощаване” се ражда в съвсем конкретна историческа обстановка, нещо повече, както видяхме, стихотворението се свързва с конкретно събитие – поетът се готви да мине Дунава с четата на Жельо войвода и да се бори на живот и смърт за освобождението на своя народ. Може да се каже, че Ботев създава една изповедна творба, преминала през ума и сърцето, в която оживява атмосферата на българското националноосвободително движение.

(Според книгата на Иван и Цвета Унджиеви „Христо Ботев – живот и дело”, София, 1975 г., стр. 125 – 126, 147 – 148.)

ІІ.        Жанрови особености

По традиция за творбата говорим или като за СТИХОТВОРЕНИЕ, или като за КРАТКА ЛИРИЧЕСКА ПОЕМА.

ІІІ.       Композиция.

Пак по традиция творбата се дели на 4 основни части: увод, картина на евентуалната смърт на героя, картина на победното завръщане и заключителна част. От своя страна картината на евентуалната смърт се разпада на 2 варианта, които са обособени като самостоятелни смислови единици. В първия вариант героят заръчва на своята майка да разкаже лично на неговите братя кой и какъв е бил по-големият им брат и да ги възпита така, че един ден те да продължат делото му. Във втория вариант братята ще научат от юнашката песен онова, което майката не е успяла да разкаже.

ІV.       Заглавието и неговият смисъл

Струва си да обърнем внимание на предлога „на”. Стихотворението не е озаглавено „Прощаване”, синоним на „сбогуване” или „раздяла”, а „На прощаване”, т.е. На сбогуване”, „На раздяла”. Чрез предлога смисловият акцент се поставя не толкова върху самото прощаване, колкото върху онова, което става НА прощаване, което имаме да си кажем НА сбогуване, НА раздяла. Едно такова разбиране на заглавието, мислим, съответства на духа на тази прочувствена изповед, защото нейната същност не се заключава във формалния акт на сбогуването – прощаване, колкото в посланието на лирическия герой, отправено към неговата майка по време на прощаването. А това послание всъщност е молбата на героя майката да стане изпълнител на неговата последна воля, изпълнител на неговото духовно завещание към братята, към народа, към бъдещите поколения борци за народна свобода.

V.        Уводна част.

1. По традиция се приема, че обръщението към майката, с което започва стихотворението „На прощаване”, е израз на желанието на лирическия герой да утеши най-скъпия за него човек. Интонацията му е настойчива, повелителна, свидетелство за решителност и сила на чувството и желанието:

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Не ще и дума, че синът е загрижен за своята майка и се опитва да я утеши. Нейният образ е трогателен със скръбта, с плача като израз на нейното майчино страдание. Личи си и колко силна е връзката майка – син, колко добре синът разбира своята майка, вниква в нейните чувства, разбира душевните й преживявания. Той много добре осъзнава причините за нейната скръб: станал е бунтовник, напуснал е бащиния дом и я е оставил сама – да жали за него, да го мисли, да се тревожи така, както само една майка може да се тревожи за своето чедо. Проблемът в случая не се свежда само до това, че синът е станал бунтовник и с това очевидно се излага на опасности. Проблемът е и в това, че изборът на героя влиза в противоречие с нормите на патриархално-родовия морал, според които добрият син би трябвало да не се отделя от родовия си свят, а активно да съдейства за благото на рода: да продължи рода (да създаде семейство, да остави потомство), да се труди за умножаване на материалното благосъстояние на рода ( да увеличи родовото имущество), да бъде опора на своите родители и по-малки братя и сестри. И тъкмо когато е дошъл редът на героя да поеме своите отговорности и задължения, тъкмо тогава синът, „първото чедо”, напуска родовия свят. Този жест автоматично го поставя в ролята на нарушител на осветените от традицията родови порядки, което не може да не внесе смут в майчината душа, да не провокира противоречиви мисли, а защо не и известна доза разочарование и огорчение от поведението на сина. Ето защо синът се чувства длъжен да внесе яснота в ситуацията, да се защити и да се опита да спести на майка си мъчителните душевни терзания.
2. Уточнението, което прави лирическият герой, че не е просто хайдутин, а бунтовник, има дълбок смисъл и помага по-добре да разберем какво представлява той като личност и като мироглед. Проблемът е в това, че по времето на Ботев едно от значенията на думата „хайдутин” е „разбойник”, „престъпник”. Като изтъква, че е бунтовник, героят се разграничава от хайдутите грабители и престъпници. Разграничава се и от класическите хайдути – народни закрилници, като в същото време се прокарва и идеята за приемствеността в борбата срещу поробителя. Но докато класическите хайдути са водени от стремежа си за лично отмъщение, мотивите на Ботевия лирически герой са по-различни. Както става ясно малко по-нататък в изповедта му, той ще се бори за свободата на своя народ и своето отечество. Очевидно именно такъв смисъл е вложен в понятието „бунтовник” – осъзнат борец за свобода и правда, продължител на съпротивата на класическите хайдути срещу поробителя, но в други мащаби, с други средства и друга крайна цел, много по-възвишена                         и благородна.

3. В началото на своето обръщение към майка си героят се опитва не само да я утеши, но в известен смисъл и да коригира нейното поведение:

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето нас млади пропъди

по тази тежка чужбина –

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Последователността на заповедните форми „не плачи… не тъжи… но кълни… проклинай” внушава, че сега не е време за тъга и плач, за затваряне в себе си, в собственото страдание, а време за активно отношение към робския свят, за омраза и люти клетви по адрес на робството и поробителя. Именно робството, „таз турска черна прокуда”, е причината лирическият герой да напусне родния дом, защото не може да се примири с униженията и безчовечността на робската действителност. А както става ясно, такава е участта и на други млади българи. Затова героят си позволява да говори от името на „нас”, а не използва формата „мен”.

4. Подчертано експресивен (т.е. особено изразителен и силно въздействащ) е изразът „таз турска черна прокуда”, който създава образна представа за робския свят. Силата на въздействието се дължи на няколко характерни особености на този образ:

А) на рядко срещаната, но особено изразителна дума „прокуда”, чрез която се внушава, че робството е непоносимо, щом „прокужда” (прогонва, пропъжда) българите от родните им места, щом разделя майки от синове.

Б) на изразителните епитети „турска” и „черна”. Епитетът „турска” обвързва робството с поробителя, а „черна”, по силата на символното значение на черния цвят, внушава идеята, че робството е ширещо се зло: насилие, жестокост, унижения, страдания и смърт.

В) на показателното местоимение „таз”, което играе ролята на емоционален акцент, който подсилва чувството на омраза и ненавист към робството.

Г) на алитерацията, основаваща се на повторението на звука „р”, която на метатекстово ниво също добавя смислов и емоционален акцент върху образа на робството.

Тук му е мястото да обясним и принципа на алитерацията и на асонанса като видове поетическа звукопис, чрез които да се подсили лексикалното значение на думите, които изграждат текста. Както е известно, алитерацията представлява повторение (струпване) на един и същ съгласен звук или на групи от съгласни с близко звучене с цел да се получи определен звуков ефект, който да привлече вниманието на възприемащия към частта от текста, където се появява тази звукова аномалия, и така да се постигне допълнителен смислов и емоционален акцент върху образите, върху породения смисъл. Асонансът е аналогичен на алитерацията похват, който обаче се основава на повторението на гласни звукове. За да обясним принципа ще изследваме първите 13 стиха от „На прощаване”. Защо 13? Защото изразът „таз турска черна прокуда”, който ни интересува е точно по средата, на равни отстояния както от началния стих, така и от тринадесетия. Работата се състои в това, че алитерацията и асонансът са звукови аномалии, които могат да бъдат усетени и им                     ат смисъл само в специфичен звуков контекст, който се основава на честотата на поява на даден звук в езика или пък в конкретен текст. Ако преброим колко пъти се среща звукът „р” в тези 13 стиха, то отговорът е 7, което прави приблизително по 1 звук „р” на два стиха. Това е средната честота на употреба на този звук в тази част от текста. В седмия стих обаче (”таз турска черна прокуда”) се появяват тъкмо 3 звука „р” или 6 пъти повече от средното. Именно на този тип звукови аномалии разчитат въпросните похвати, независимо дали ще ги осъзнаем като такива, или те ще ни въздействат на подсъзнателно ниво (представете си, че слушате нежна музика и някой изведнъж увеличи силата на звука 6 пъти…). За по-нагледно ще илюстрираме нещата със следната графика:

„таз турска черна прокуда”

5. В цитираните по-горе стихове не по-малко характерен е и образът на „тежка чужбина”. Тя е „тежка” тъкмо защото е чужбина, чужд свят. За родовия човек чуждото е негостоприемно и враждебно, защото ги няма близките, роднините, тяхното внимание и обич, защото човек е сам и не може да разчита на никого. Именно поради това в „На прощаване” животът в емиграция е представен като страдание, като тежко наказание. Водещи в представата за живота в „тежка чужбина” са мотивите за скиталчеството, а това означава и бездомничество, и за отчуждението и самотата. Затова младите българи са „немили, клети, недраги”, т.е. никому мили, никому драги. Те са отхвърлени от обществото; за тях чуждата страна е свят на липсващото приятелство, свят студен и враждебен. Затова и лирическият герой определя себе си и своите събратя по съдба като „клети”, т.е. нещастни, за окайване. Тук особено важно е, че епитетът „клети” изравнява синовете с техните майки в страданието: лирическият героя точно така представя своята майка: „та тебе клета оставих”… Клети са майките, клети са и техните синове, защото робството е еднакво зло за всички.

6. Колкото и тежък да е животът в чужбина, той се оказва за предпочитане пред живота под робство. Така, от една страна, се засилва представата за ужасите на робството, а от друга – откроява се свободолюбието на младите българи, които са поели по пътя на емигрантството и са готови да понесат стоически всякакви изпитания, но да се чувстват свободни, а не роби.

7. Откроява се и желанието на бунтовника да се завърне в родния край:

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина,

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Мисълта за смъртта подсказва, че завръщането ще бъде с цел борба срещу робството. Именно това завръщане оправдава напускането на родовия свят. Героят не е забравил за синовния си дълг, но той би могъл да го изпълни единствено, ако изпълни патриотичните си задължения. Именно това съзнание за дълг го подтиква да стане бунтовник и да напусне родния дом и близките си, за да се бие за свободата на народа и отечеството. А като извоюва свободата за своя народ, ще спаси от мъките и униженията на робството и своите близки, т.е. ще изпълни и родовия си дълг. Междуметието «ах», изтръгнало се от душата на героя, издава нетърпението му да прекрачи «тиха бяла Дунава» –  границата, която разделя двата свята, своя и чуждия, за да се впусне в борбата. Вярно е ,че бунтовникът може да загине, но той не скрива това от майка си, независимо че съзнава каква мъка би било това за нея. Всъщност тя трябва да приеме тази мисъл, да заживее с нея, да осъзнае, че свободата има своята висока цена, която трябва да бъде платена. Та нали майката трябва да предаде заветите на своя първороден син на неговите «невръстни» братя. А именно идеята за саможертвата е в основата на неговата житейска философия.

8. Следващите стихове представляват разгърнат реторичен въпрос възклицание, който има за цел да внуши на майката, че изборът на нейния син е предопределен от съдбата, от самата му човешка същност и е единственото възможно достойно решение в условията на робската действителност:

Но кажи какво да правя,

кат ме си, майко, родила

със сърце мъжко, юнашко,

та сърце майко не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище:…

Откроява се съзнанието на героя за юнашка чест и достойнство. Като изтъква, че майка му го е родила «със сърце мъжко, юнашко», той се стреми да докаже, че не би могъл да не тръгне по пътя на борбата, защото не може да върви против собствената си природа. Бунтът срещу робската действителност е заложен изначално в него, още от самото му раждане. В същото време бунтовникът гради изключително извисена представа за себе си, самоопределяйки се като юнак. Така той се изравнява с героите от приказките и песните и изгражда около своя образ ореола на изключителността. Впрочем на Ботевия лирически герой никога не му е липсвало самочувствие, а скромността, която според някои поговорки «краси човека», изобщо не е негова добродетел, ако изобщо я счита за добродетел…

9. Образът на поробителя е изграден с акцент върху нечовешкото: той е звероподобен в своята фанатична омраза и жестокост. Такива са внушенията на експресивния глагол «бесней», който буди асоциации за нещо патологично.

10.Образът на «бащиното огнище» е класическа синекдоха (вид метонимия). По принцип чрез нея се представя бащиният дом, но тук тя има малко по-широко значение, защото се появява и образът на либето, а то не принадлежи към родовия свят на героя. Либето може да се приобщи към родовия свят, но в друго качество – в качеството си на невяста. То обаче все още си е само либе. В този смисъл синекдохата «бащино огнище» по-скоро обозначава родното място, родния край:

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с онази тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше,

там дето баща и братя

черни чернеят за мене!…

Показателно е, че границите на родния край не съвпадат с границите на родината. От гледна точка на позицията на лирическия герой, който се опитва да обясни на майка си защо е поел по пътя на борбата, това стесняване на границите на родното е логически и психологически оправдано: героят тръгва в обясненията си от онова, което е близко и понятно за майката, което е в рамките на нейните родови представи за „родно и мило”, за да може след това да бъде направен преходът и към патриотичните измерения на родното, разбирано като отечество. По същата логика героят мотивира желанието си за борба на първо място с обичта си към близките и към родното място и едва след това излага и патриотичната си мотивировка: „на глас тичам народен”.

А като заговорихме за художествени изразни средства, да отбележим, че покрай бащиното огнище се появяват поне още две метонимии: синекдохата „сърце”, чрез която героят представя себе си, и сингуларизацията (употреба на единствено число като заместител на множествено) „турчин”. Тази метонимична наситеност на текста прави внушенията му по-конкретни, по-осезаеми и по-експресивни.

11.Образът на либето, на бащата и братята засилват представата за робството като зло, което поражда страдание. Либето е нежно и красиво, но около неговия образ витае скръбта , а баща и братя са „черни почернели” от мъка по брата бунтовник. Болката в душата на лирическия герой е толкова силна, че ражда само едно възклицание, израз на непоносимото: „Ах, мале – майко юнашка!” Сякаш героят иска да каже: „Нашата мъка може ли да бъде разказана!” А етимологичната фигура „черни чернеят” не само внася в творбата духа на народната песен, но и създава запомнящ се образ за „черната” мъка, за трагиката на робското битие.

12.Ако направим една елементарна статистика, ще се окаже, че в 30 стиха, които всъщност оформят 5 изречения, от които последното е от един стих: „Ах, мале – майко юнашка!”, обръщенията към майката са ни повече, ни по-малко, а тъкмо 8 (осем)! Което ще рече, че почти във всяко изречение има по цели две обръщения към майката! Това винаги се е тълкувало като израз на обич, и вероятно има голяма доза истина в тази интерпретация, но ми се струва, че в ситуацията можем да разпознаем и един класически реторичен похват за привличане и задържане на вниманието на човека, към когото отправяме нашето послание. Мисля, че един такъв нюанс в интерпретацията на ситуацията има своя резон, защото лирическият герой на Ботев ни повече, ни по-малко в тази част на текста обяснява на своята майка най-важното – онова, което тя трябва да предаде на братята – заветите му,  неговото верую. Не точно „Символ – верую”, а просто верую…

13.Обръщението към майката „Прости ме и веч прощавай!” е раздвоено между молбата за прошка и сбогуването. „Прости ме”, защото знам какви мъки и тревоги съм ти причинил и продължавам да ти причинявам, и „прощавай”, защото това е последната възможност да се обърна към теб, да поговорим като майка и син, преди да потегля по пътя към смъртта… Друга възможност може и да няма. Сбогом, мале! Без съмнение това са стихове, които за пореден път подчертават синовната обич на Ботевия лирически герой. Те обаче са може би най-драматичните в това стихотворение, защото в тях е цялото му раздвоение: да вярваш непоколебимо в собствената правота и да ти се налага да молиш за прошка, защото твоята истина не е безспорна истина, ако изобщо е истина, дори за най-близките ти хора!…

14.Следващите стихове са връщане към решителността:

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Стиховете съдържат поне няколко послания:

А) категорично е заявено, че героят тръгва на въоръжена борба!

Б)  наречието „вече” и глаголът в минало свършено време „нарамих” недвусмислено внушават, че решението е взето, че никой и нищо не биха могли да го отклонят от поетия път и връщане назад няма!

В) в контекста на Ботевата поезия, защото нещата са свързани…, „гласът народен” може да бъде разпознат или като „плач народен”, израз на непоносимо страдание, или като зов за помощ, зов за спасение от робските мъки.

Г) глаголът „тичам” издава нетърпението на героя да се впусне в битката срещу врага и силата на неговата обич към народа

Д) епитетът „безверни”, отнесен към врага, подчертава иронично, че за поробителите няма нищо свято, още повече, че те самите представят себе си като „правоверни”…

15.Финалът на уводната част събира в едно родово и патриотично:

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

С други думи всичко онова, за което милея –  род и народ – то ще ми бъде опората в битката. Внушена е и представата за ожесточеността на борбата („каквото сабя покаже”) и е напомнено за юнашката чест („пък каквото сабя покаже”).

16.Коментарът за уводната част на стихотворението изисква поне едно обобщение  отговор на най-важния въпрос, който изяснява лирическият герой: защо той е решил да поеме по пътя на борбата, защо е станал бунтовник. Мотивите (причините) можем да ги сведем до няколко основни идеи:

А) свободолюбието на героя. За него свободата е висша ценност, без която всичко на този свят губи своята стойност и своя смисъл. За по-голяма убедителност ще приведем един цитат от статията „Задачата на в.”Знаме”, програмна за едноименния вестник: „Цяло половин столетие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не можем да забележим решително никакво улучшение в неговът многострадален живот. Коя е причината за това? Причината е тая, че както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас е пролеяно не малко едно количество кръв и мастило.”

Б) любовта към близките и съзнанието за родов дълг

В) патриотизмът на героя, който има две измерения (проявява се в две посоки):

– любов към всичко родно, към народа и отечеството

– омраза към робството и поробителя

Г) личните му качества на борец (смелост, решителност, борчески дух) и съзнанието му за юнашка чест и достойнство, което го прави непримирим с робската действителност.

Д) убеждението му, че свободата може да бъде единствено извоювана и извоювана в ожесточена борба

Е) представите на героя за смисъла на човешкия живот! – Той открива смисъла на своя живот в борбата за осъществяване на националния идеал – извоюването на свободата за българския народ.

VІ.       Картината на смъртта или описанието на евентуалната смърт на бунтовника.

1.Най-после успях да изляза от дебрите на уводната част. Направо си е редно човек да въздъхне с облекчение. Какво обаче става в следващата част от творбата на Ботев? И дали ще ни донесе облекчение? В никакъв случай!

Традиционното обяснение, защо „картината на евентуалната смърт” е представена на първо място, е, че смъртта е най-вероятният изход от борбата. Затова именно героят представя на първи план онова, което е по-вероятно. Героят на Ботев обаче изобщо не ми прилича на статистик. Кое било по-вероятно?… Нима това го интересува? Той отива, за да загине в битка! За него това е единствената вероятност, друга няма! Героят на Ботев не призовава другите към саможертва, оставяйки за себе си вратичка за спасение…! Тогава?

Тогава героят заговаря най-напред за най-важното! А тази част от творбата наистина съдържа най-важното – молбата на лирическия герой, отправена към неговата майка в часа на последното прощаване. Тъй като по своя характер това е предсмъртна молба, майката няма право да откаже. Бунтовникът се обръща към онази, която му е най-скъпа и на която единствено може да се довери, с молба, ако той загине в борбата за свобода, тя да направи всичко възможно, та един ден братята му да продължат започнатото от него дело. Тъй като вероятността да намери смъртта си е много голяма, а за него е изключително важно да е сигурен, че ще има кой да продължи борбата до победен край, героят предвижда два варианта, водещи към един и същ краен резултат – когато братята пораснат, да станат бунтовници като своя по-голям брат и да продължат борбата срещу поробителя. Обърнете внимание: бунтовникът се застрахова! Той допуска, че нещо може да се обърка в неговите предвиждания, че „човешкият фактор” може да поддаде, че майката може да прояви             „слабост”. В неговите планове обаче не е предвидено той да претърпи провал! Свободата трябва да дойде въпреки всичко и всички! И именно затова той предвижда два варианта:

1. В първия вариант лирическият герой моли майка си лично да разкаже на неговите братя защо се е опълчил срещу тираните и какъв е бил неговият живот по пътя към смъртта саможертва:

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

………………………………………………

…иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,…

2. Във втория вариант, ако майката не може да изпълни молбата на сина си, водена от майчина „милост”, сломена от мъка и страдание, тогава юнашката песен ще разкаже онова, което майката не е успяла да разкаже:

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

…………………………………………

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка -…

3. Преди да прокоментираме самите молби на героя, ще обърнем внимание на прелюдията към тях, която също си заслужава своето внимание:

Ако ти кажат, че азе

паднал съм с куршум пронизан,

и тогаз, майко, не плачи,

нито пък слушай хората,

дето ще кажат за мене

„Нехранимайка излезе“, –

„И тогаз, майко, не плачи”! Веднъж недей да плачеш, че съм станал хайдутин, но дори да научиш, че съм загинал, и тогаз не плачи! Защо? Защото аз съм герой, с когото ти трябва да се гордееш, защото ти си „майка юнашка” и трябва да проявиш твърдост! Йовков намира същото решение в „Юнашки глави”! Пред поробителя не трябва да се показва слабост! Плачът може да бъде изтълкуван и като съжаление, съжаление за избора, за стореното. А в случая няма за какво да се съжалява!

Не по-малко значимо е и предупреждението към майката да не се вслушва в одумванията по адрес на нейния син. Хората с лека ръка ще кажат, че е „нехранимайка”. И ще бъдат прави! Защото по логиката на патриархално-родовото мислене героят на Ботев наистина е нехранимайка! Защо? Защото както вече беше казано, той не остава да се грижи за своите близки, да бъде полезен на своя род, а отива да загине в борбата за освобождението на отечеството. Нещо повече – героят не само ще огорчи своите близки със своя житейски избор, но дори ще ги лиши от възможността поне да го погребат по християнски. Как да му отдадат последна почит, когато той ще е загинал някъде там, в борбата?

Въпросното предупреждение към майката още веднъж я определя като родово мислещ човек. Ако майката безрезервно вярваше и разбираше, и подкрепяше своя син, нямаше да има нужда той да отправя към нея своето предупреждение тя да не се вслушва в мнението (разбирай – в присъдата на хората). Предупреждението подчертава и драматичността на ситуацията, а това от своя страна акцентира върху трудността на избора на лирическия герой – той на практика е изправен срещу всички: и срещу „хората”, т.е. чуждите, и срещу своите, които може и да не са способни да го разберат правилно…

4. А ето и молбата на Ботевия лирически герой:

но иди, майко, у дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

„И с сърце всичко разкажи”…  Разкажи с чувство, разкажи така, че да достигнеш до сърцето на „мойте братя невръстни”, до душата им – да почувстват и да повярват, да приемат като свое твоето (моето) послание,  твоя, а всъщност – моя завет! И братята не само трябва „да помнят”, но и трябва „да знаят”, т.е. това познание да стане част от тях, неразделна част от тяхната същност!

5. И какво трябва да разкаже майката, та братята „да помнят” и „да знаят”? – Тя трябва да разкаже за живота и борбата на героя:

че и те брат са имали,

но брат им падна, загина,

затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сюрмашко тегло да гледа!

Лирическият герой отново припомня мотивите, които са го накарали да направи своя житейски избор – да избере пътя на борбата: непримиримостта към робството, състраданието и любовта към народа. Показателно е, че тук е използван един и същ глагол, за да изрази непримиримостта  към робството – глаголът „трая”: „та сърце, майко, не ТРАЕ / да гледа турчин, че бесней…” и „затуй, че клетник не ТРАЯ / пред турци глава да скланя…” Повторението е повече от очевидно и то е подчертава необходимостта идеите на лирическия герой да бъдат доведени до съзнанието на неговата майка, неговите истини за робския свят и за смисъла на живота на достойния човек в условията на робството да й бъдат „втълпени” необратимо и максимално убедително!

6. В молбата на бунтовника има обаче още един нюанс. До тази част от текста

лирическият герой се обръща към тази майка си със заръката тя да разкаже на неговите братя кой е бил той, какъв е бил, защо се е опълчил срещу турците.. С други думи героят обяснява преди всичко какви са неговите идеали и убеждения, които са го накарали да избере пътя на борбата. Майката обаче трябва да обясни и най-важното: защо той е пожертвал живота си. Без това братята едва ли биха последвали неговия път. Ключово значение за разбирането на тази най-важна част от идеологията на бунтовника  има картината на смъртта. Героят се обръща към майка си:

Кажи им, майко, да помнят,

Да помнят, мене да търсят:

Бяло ми месо по скали,

По скали и по орляци,

Черни ми кърви в земята,

В земята, майко, черната!

В цитираните стихове местоимението „мене” обозначава юнака, а двоеточието след „търсят” на практика пояснява какво се крие зад това „мене” и какво точно трябва да търсят братята, какво да открият, кое е най-важното нещо, което го представя като личност. Отговорът е закодиран в следващите четири стиха! Те са твърде особени и очевидно представят истината за героя по метафоричен начин. Повече от ясно е, че казаното не може да бъде разбирано в буквален смисъл… По какви скали и орляци и колко години след смъртта на героя братята би трябвало да търсят тленните му останки? А как да търсят кръвта му, която е попила в земята? И какъв изобщо е смисълът?

Едва ли бихме могли да дадем смислени отговори на тези въпроси… Това, което е безспорно обаче, е, че картината метафорично представа смъртта на героя. Това внушение е постигнато както чрез образа на разчлененото тяло на героя, така и чрез образа на неговата изтичаща кръв. В този контекст онова, което трябва да открият братята, е истината за неговата саможертва – защо e жертвал живота си, какъв е смисълът на неговата саможертва. И тук картината на смъртта е тълкувана по много начини. Ще ви предложа два.:

А) В системата на християнството съществува тайнството „Евхаристия”, известно още като „Светото причастие”. Както знаем от евангелските текстове, това тайнство е установено от Христос по време на Тайната вечеря. Непосредствено след като е направил пророчеството, че ще бъде предаден, и става ясно, че Юда ще бъде предателят, Христос разчупва хляба и дава от него на своите апостоли с думите:”Вземете, яжте, това е Моето тяло.” След това взема чашата с виното и дава на всички да пият от нея, като им казва:”Пийте от нея всички! Защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за прощаване на греховете.” (Матея, 26: 27 – 28). Смисълът на това тайнство се свежда до символичното приобщаване на вярващия към учението на Христос. Приемайки символично Христос в себе си чрез хляба и виното, които по свръхестествен начин се превръщат в тяло и кръв Христова, вярващият сключва и своя личен договор с Бога, това е като клетва за вярност. От своя страна пък Христос обещава на онези, които следват неговото учение, да бъдат спасени. Приликата между религиозния ритуал и начина, по който е представена смъртта саможертва на бунтовника, е повече от очевидна: както Христос жертва себе си, отдава тялото и кръвта си за спасението на християните, така и Ботевият лирически герой отдава себе си – тялото („бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци”) и кръвта си („черни ми кърви в земята,/ в земята, майко, черната”), т.е. жертва себе си в името на спасението на българската земя и българския народ. Както Христос показва на вярващите християни спасителния път към Рая, така и бунтовникът показва на робите пътя към тяхното спасение, към свободата, път, който минава през саможертвата. Отдавайки себе си на родната земя, Ботевият лирически герой сякаш иска да прелее в нея, а и във всяко българско сърце, поне частица от своето свободолюбие, от смелостта си, от непримиримостта си с робството и поробителите, от борческия си дух. Без съмнение неговата саможертва би трябвало да послужи и като пример за подражание и като нагледно доказателство,             че в името на свободата човек би трябвало да бъде готов да жертва дори и живота си. И това послание би трябвало да достигне до всяко българско сърце!

Б) В описанието на смъртта прави впечатление, че героят покрива със своята телесност цялата българска територия: той е едновременно и горе, „по скали и по орляци”, и долу, „в земята, майко, черната”. Бунтовникът сякаш се разтваря в родната земя, сякаш става неотделима част от родината, от самата идея за българското. Това от своя страна прокарва идеята за вечния живот, за безсмъртието: докато съществува българска земя, докато е жив и българският народ – чрез тях ще живее и духът на бореца за свобода и правда. Това без съмнение напомня, и неслучайно, за баладата „Хаджи Димитър”:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира!…

Естествено има и други тълкувания на картината на смъртта саможертва, които основно гравитират около контраста черно – бяло и около опозицията горе – долу, но ако човек рече да обхване „всичко”, трябва да напише цяла книга за едно стихотворение – като Любен Бумбалов за „Хаджи Димитър”.

7. В символичен план Ботевият герой завещава на братята си и своето оръжие:

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват…

Това продължение е логично, тъй като онзи, който приеме идеите и идеалите на бунтовника, ще има нужда и от оръжие, за да се бори за извоюването на тези идеали. А това означава да се осъществи приемствеността в борбата за освобождението на отечеството – тъкмо това, което тревожеше героя на Ботев.

8. Бунтовникът обаче допуска, че майка му може и да не съумее да изпълни неговата молба. Възможно е, сломена от майчина мъка, тя да не намери сили да предаде заветите на брата бунтовник на неговите по-малки братя, за да ги предпази от рисковете на борбата, за да ги предпази от смъртта. И това би било съвсем нормално и естествено, и обяснимо! Той обаче е предвидил всичко! Предвидил е и този вариант, за да елиминира и най-малката възможност продължението на борбата да бъде провалено:

Ако ли, майко, не можеш

от милост и туй да сториш,

то ‘га се сберат момите

пред нази, майко, на хоро

и дойдат мойте връстници

и скръбно либе с другарки,

ти излез, майко, послушай

със мойте братя невръстни

моята песен юнашка –

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта си и пред дружина…

9. Този втори вариант показва колко важно е за Ботевия герой да е сигурен, че ще има кой да продължи делото му. Той елиминира и най-малката възможност за провал, защото само при това условие би могъл да бъде спокоен за бъдещето и да се впусне без каквито и да било притеснения в борбата. Какво ще стане, ако майката не намери сили да предаде заветите на героя на неговите все още невръстни братя, на своите все още живи синове?… Тогава онова, което тя не е могла да разкаже, ще го разкаже песента НА юнака, а може би и песента ЗА юнака. Всъщност дали ще е НА или ЗА е без особено значение; важното е, че от песента братята ще узнаят онова, което би трябвало да узнаят, за да могат един ден да продължат делото на своя брат. Какво ще научат от песента? – Ще научат „защо” е  загинал техният брат („затуй, че клетник не трая / пред турци глава да скланя, / сюрмашко тегло да гледа”), ще научат и „как” е загинал („бяло ми месо по скали, / по скали и по орляци, / черни ми кърви в земята, / в земята, майко, черната!”). Освен това те ще видят и страданието на майката и на либето, а това ще доведе дотам, че „кога, майко, пораснат, / като брата си ще станат – / силно да любят и мразят…”

10.Тук му е мястото да кажем две думи за емоционалния човек в Ботевата поезия! Защо? – Защото другото име на бореца за свобода и правда, т.е. за типичния Ботев герой е „емоционалният човек”. Емоционалността и по-точно способността за спонтанна и силна емоционална реакция на обкръжаващия свят е характеристика на свободния човек. Само свободният духом може силно да люби и не по-малко силно да мрази. Робът е неспособен нито на силна любов, нито на люта омраза. Робът е пленник на страховете си и най-вече на страха за живота си. Иван Вазов подробно обяснява физиологията и психологията на страха както в „Епопея на забравените”, така и в „Под игото”: страхът е онзи грозен „пълзящ” дух, който ражда подлостта, предателствата, низостта, оскотяването на човека. Робът се подчинява на философията, „която го примирява с живота”…, с робския живот. Именно поради тази причина и онзи, който може да даде воля на чувствата си, без да се намеси цензорът на „здравия” разум, той е човек свободен. И като няма да може да търпи униженията на робуването, ще намери пушката и сабята на бунтовника и дето срещне душманин, с куршум ще го поздрави, а пък със сабя ще го помилва!

Симптоматично е и това, че Ботевият герой не използва нито условно наклонение („биха станали”), нито влага някаква пожелателност („дано да станат”) в представата си за бъдещето на братята. Перспективата е изразена с формите на бъдеще време („като брата си ЩЕ СТАНАТ”), което в системата на времената изразява най-голяма степен на увереност в сбъдването на надеждите и очакванията. С други думи пред братята е очертан един – единствен път, по който те неизбежно ще поемат, „кога пораснат”.

11.Неминуемо възниква и въпросът за жестокостта на молбата на бунтовника! Има ли право той на такава молба? Не е ли нечовешки жестоко да молиш майка си, която току-що е научила за смъртта на своя първороден син, да възпита и по-малките си синове в такъв дух, че един ден и те да поемат по пътя на своя по-голям брат: по пътя на борбата, по пътя към смъртта саможертва? Не е ли това противочовешко и противоприродно?! Кой е той, Ботевият лирически герой? – Герой или нравствено чудовище? Кой?…

12.Героят на Ботев е борецът за свобода и правда! А неговата молба намира своето обяснение и оправдание в жертвената му философия. Според него, а това той доказва със собствения си пример, с готовността да отдаде живота си в борбата срещу робството, всеки българин би трябвало да е готов да жертва и най-скъпото в името на свободата, защото без свобода животът губи своя смисъл, защото без свобода няма истински стойности. И най-голямото материално богатство може да бъде заграбено от поробителя… И най-голямото благополучие може да се окаже нищожно и безсилно пред първичните инстинкти на турчина, които могат да почернят честта на рода. Какво остава тогава? Тогава в името на свободата всеки трябва да е готов да жертва и най-скъпото! Дори майките трябва да са готови да жертват своите синове! Ако българите не придобият тази готовност, това би означавало, че те не са осъзнали свободата като висша ценност и жизнена необходимост. А ако това е така, те биха си останали вовеки роби…

В „Под игото” на Иван Вазов има един знаменателен епизод, когато най-заклетите привърженици на бъдещия бунт са се събрали в „Калчовата тополивница” и умуват върху „световните въпроси”. Умуват и върху бъдещия бунт. И когато един от тях казва, че по всяка вероятност избухването на въстанието ще бъде насрочено за първи май, Мичо Бейзадето, най-ентусиазираният привърженик на бунта, изведнъж репликира:”  – Ба, по-късно ще бъде… Барем да се прибере цветето от гюловете.”…

Цветето от гюловете… Цветето от гюловете!… Оказва се, че свободата не е приоритет, че има по-важни неща от свободата. Грижата за поминъка например е по-важна от свободата. Първо, според Мичо Бейзадето, трябва да се погрижим за прехраната, за стомаха, за родата, а чак след това да мислим за бунтове, за свобода. Свободата може да почака, тя не е най-важното в този живот. Не че не искаме да бъдем свободни… Искаме, разбира се! Че кой не иска? Но.. ако може всичко това да се осъществи в подходящото време, по подходящия начин, по възможност колкото се може по-безболезнено… Пък ако може и еди-какво си…

Ако, ако, ако… И свободата никога няма да дойде. Именно затова Ботевият лирически герой е максималист в своите очаквания и изисквания: всеки трябва да е готов да жертва и най-скъпото в името на свободата! Това е единственият път към спасението и кой друг, ако не той, неговата майка и неговите братя, трябва да дадат пример на останалите българи как трябва да се мре в името на свободата! Няма друга възможност. Когато човек е тръгнал по пътя на жертвоготовността, той пръв трябва да даде пример за жертвоготовност! И не само той, но и неговите близки!… Как иначе ще им повярват другите?…

VІІ.      Картината на победното завръщане.

1. Картината на победното завръщане е абсолютно необходима за творбата! И не толкова защото има и такава възможност, която е по-малко вероятна и затова трябва да отиде на втори план, а защото на майката трябва да бъде дадена надежда! До този момент в творбата се говори изключително за смърт: „аз може млад да загина”, „ако ти кажат,/ че паднал съм с куршум пронизан”, „бяло ми месо по скали…” Това обаче не е прощаване! Никой не се прощава по този начин и Ботевият лирически герой не прави изключение. Синът много добре знае, че трябва да даде на майка си надежда! И той я дава – надеждата, че може да се завърне жив и здрав от лютата битка, напук на всякакви трагични логики и  предопределености:

Ако ли, мале, майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав с байряк във ръка,

под байряк лични юнаци,

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и саби-змии на кръстът…

2. Анафоричното повторение „жив и здрав” има за цел да вдъхне надежда на майката, да я успокои и да укрепи вярата й, че е възможно синът й да се завърне невредим от борбата.

3. Текстът изгражда впечатляващ образ на бунтовника с акцент върху неговото величие:

А) Героят е представен като знаменосец и това откроява неговото нравствено величие, защото за знаменосци винаги са били избирани най-достойните. Знаменосецът е този, който трябва да опази знамето, т.е. честта на четата. Освен това той увлича с примера си другите в боя и често се ползва с не по-малко уважение от войводата. Именно такава извисена представа за себе си гради и бунтовникът.

Б) Интересно е, че в така обрисуваната картина липсва образът на войводата… Всъщност героят представя себе си като предводител на юнаците; сякаш едновременно изпълнява и двете ръководни роли: и на знаменосец, и на войвода… При това униформите на юнаците създават впечатление не просто за хайдушка чета, а за организирана бунтовническа армия. Образът на тази организирана военна сила откроява характера на борбата, а ролята на водач, принадлежаща на героя, внушава, че той има решаващ принос за извоюването на свободата.

4. Образът на юнаците

А) Образът на борците за свобода е подчертано естетизиран, т.е. изграден е с акцент върху прекрасното.

Б) Самият факт, че са наречени юнаци и че са извоювали свободата, говори за изключителните добродетели на българите, за забележителните им морално-волеви качества: силни, смели, храбри, с изключително силно чувство за дълг, себеотрицателни и жертвоготовни, истински патриоти. Създава се убедително внушение за тяхната нравствена извисеност и красота.

В) Епитетите „лични” и „напети” създават впечатление за физическата обаятелност на юнаците – че са млади и силни, че от тях се излъчва сурова мъжка красота.

Г) Описанието на униформите и на оръжието също е подчертано естетизирано и доизгражда представата за физическата и нравствена красота на героите. Особена роля имат образите, които са натоварени с допълнително символно значение, което се наслагва като представа за юнаците и дообогатява  техните характеристики:

– ЛЪВЪТ е символ на сила, безстрашие, могъщество, благородство, царствено величие. Този образ символизира и държавността, независимостта, суверенитета, защото е централна фигура в българския герб още от времето,  преди официално да сме се освободили (достатъчно е да си припомним „Стематография” на Христофор Жефарович).

– ЗЛАТОТО като метал и ЗЛАТНОТО като цвят допълват символното значение на образа на лъва. Златото е символ на ценното, на стойностното, на красивото. То също е символ на власт и могъщество, защото е царски цвят. Златното пък в цветовата символика на митовете е синоним на бялото, а оттук и на светлината с всичките нейни многобройни символни значения по посока на доброто, божественото, съвършеното и т.н.

5. Описание на посрещането.

А) Всъщност преди да опише въображаемата среща с близките, Ботевият лирически герой дава израз на неудържимия си възторг и радост от победата и от предвкусването на предстоящото:

…о, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Тъй дългоочакваната среща най-после се осъществява! Най-после след дълга и мъчителна раздяла синът се завръща при най-близките си хора: майката и любимата. И при това се завръща като истински герой.

Б) Като истински герой трябва да посрещнат сина и любимия майката и либето:

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

Образите на цветята и китките създават усещане за празничност, за радостно ликуване и щастие при посрещането на победителите. И тук умело е използвано символното значение на образите:

-БРЪШЛЯНЪТ и ЗДРАВЕЦЪТ са магически растения в българския фолклор. Те са символ на здраве и дълголетие и в контекста на посрещането се свързват с идеята за признателността на народа, като имат и имат подчертано благопожелателен характер.

-По принцип с ЦВЕТЯ се посрещат победителите.

-Образът на ВЕНЕЦА също е символ на победата и прославата.

Той е символ и на царственост и величие.

В) Неслучайно с цветя ще бъде увенчано и оръжието, защото с него е извоювана свободата.

6. Срещата с майката:

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко, прегърни

и в красно чело целуни —

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

А) Посрещането с венец и китка, прегръдката и целувката са израз не само на радостта от срещата, но и на признание: най-после синът получава полагащото му се одобрение, най-после е дочакал благодарствените жестове на внимание и обич. Прегръдката и целувката прозвучават като майчина прошка за всички мъки и страдания, които тя е преживяла като следствие от житейския избор на своя син.

Б) Срещата символизира и възстановяването както на нарушените връзки с рода, така и на нарушените връзки с народа.

В) Поведението на майката издава и нейната гордост, че е отгледала такъв син. Слага се край на всякакви спекулации какъв е бунтовникът: добър син или „нехранимайка”, както биха казали хората за него някога, преди свободата да бъде извоювана. Картината на победното завръщане убедително доказва, че той не може да бъде и не е „нехранимайка”, че е и добър син, и добър българин – истински народен герой.

7. Заветните думи „свобода и смърт юнашка” се явяват в контекста на

спираловидното повторение като пояснение как да разбираме епитета „красно”, т.е. „красиво”, отнесен към челото на героя – то е „красно, с две думи заветни:/ свобода и смърт юнашка!” Заветните думи греят върху челото на героя, сякаш изписани с огнени букви от самата съдба, т.е. внушено е, че той е избраник на съдбата. Челото е символ на човешката духовност и в този смисъл думите „свобода и смърт юнашка” обобщават нравствената и духовна същност на бунтовника, те са метафора за неговата нравствена извисеност, в основата на която е неговото свободолюбие (отношението му към свободата) и неговата жертвоготовност (отношението му към смъртта). Не е случайна и употребата на съюза „И” (вместо „ИЛИ”), защото тук не става дума за алтернативи в духа на девиза на Априлското въстание и националноосвободителните ни борби „Свобода или смърт”, а за убеждението на лирическия герой, че пътят към свободата минава през саможертвата. Именно в този смисъл свободата се изравнява със смъртта и едното не може без другото, а смъртта на            юнака спасител в битката за свободата е най-естествената перспектива пред него, смъртта юнашка е неговата Голгота.

8. Срещата с либето разкрива героя откъм нежната, интимната му същност. Тази среща доказва, че той не е единствено суров воин, но и нежен и внимателен млад мъж, който е успял да опази в сърцето си обичта към своето либе, независимо, че борбата, през която е преминал, е била кървава и ожесточена:

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо,

да чуй то сърце юнашко,

как тупа сърце, играе;

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна…

Либето също ще дочака своя звезден час, своята награда за търпението, за преживените мъки и страдания, за верността – ще разбере какво означава истинската любов, любовта на юнака.

Ботев на практика няма любовни стихотворения, но последните два стиха компенсират липсата на любовна лирика. Бих казал, че именно тези два стиха са същинското любовно стихотворение на Ботев:

плачът му да спра с целувка,

сълзи му с уста да глътна…

В тези два стиха има повече поезия, отколкото в цяла стихосбирка с любовни стихотворения! Колко много нежност, какво преклонение пред любимата, каква готовност да бъде отнето страданието й, за да бъде тя радостна и щастлива. А нали истинската любов се измерва със силата на желанието да направим любимия човек щастлив! И каква невероятна метафорична образност!

9. И тук визията за бъдещата среща с близките след извоюваната победа свършва:

Пък тогаз… Майко прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Интересно е, че мечтата свършва до извоюването на победата. Какво ще последва „тогаз…”? Недоизречеността, маркирана чрез многоточието внушава много силно поне една идея: пък тогаз вече не е такова голямо значение какво точно ще последва. Важното е, че постигнахме свободата, че премахнахме злото, най-безчовечното зло – робството. „Пък тогаз…” да става каквото ще! С нещо този финал напомня за финала на „Майце си”, който носи сходен смисъл:

…пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

Разбира се, конкретната ситуация в „На прощаване” е много по-различна и няма място за подобни крайни речеви жестове като в „Майце си”.

10.Интересно в картината на победното завръщане и в нейния финал е и нещо друго: бунтовникът така и не прекрачва прага на родния си дом, липсва „завръщането в бащината къща”… Срещата с майката и либето става навън, може би на мегдана, там, където народът посреща юнаците – в публичното пространство. Героят така и не навлиза в интимното пространство на дома. Защо? Може би по този начин Ботев маркира незавършеността на борбата, защото истинската цел е освобождението на родината, на целия народ и пристигането в родното село е само един епизод от борбата? Може би… Искам да поставя акцент обаче върху един друг аспект на ситуацията: завръщането в света на дома липсва, защото Ботевият лирически герой не е човек на дома, а човек на пътя! И именно това е едно от основните отличия между него и народната маса. Патриотът, борецът за народна свобода не може да не бъде човек на пътя. Излизането на пътя е равнозначно  на опълчване срещу тираните, на бунт срещу робството и поробителя. Да се превърне от човек на дома в човек на пътя не е по силите на всеки. Това го могат само истинските герои, онези, които носят „сърце мъжко, юнашко”, онези, които не могат да траят, като гледат „турчин, че бесней/ над бащино огнище”, онези,  които  могат „силно да любят и мразят”. Излизането на пътя е достойнство и привилегия на онзи, който е отхвърлил страха, който е победил роба в себе си, на свободния духом човек, на осъзнатия патриот. Това, че Ботевият лирически герой е човек на пътя се превръща в негова основна характеристика, в която се отразява неговото юначество и героичност, неговата нравствена и духовна красота, неговото величие – величието на духа на свободния човек, за когото честта и човешкото достойнство са висши ценности и който е убеден, че „както за една личност отделно, така и за цял народ въобще — за да може той да се развие и да достигне до известна степен в своето нравствено и материално благосъстояние, — преди сичко е потребно такова едно условие, което се нарича свобода…” („Единственото спасение на нашия народ е в революцията”, в-к „Знаме”).

11.Обикновено при анализа на тази част от стихотворението възниква и въпросът защо картината на победното завръщане е представена на втори план. Частично засегнах този въпрос в т.1, но този проблем като че ли има нужда от по-подробно изясняване, защото отговорът е многопосочен. Бих изтъкнал три групи причини: логически, нравствено-психологически и композиционни.

А) От логическа гледна точка картината на победното завръщане би трябвало да бъде разгърната на втори план, защото:

– такъв е естественият ход на събитията

– борбата за свобода ще бъде изключително ожесточена, ще се води срещу силен и безмилостен противник е и по-вероятно героят да намери смъртта си, отколкото да се завърне „жив и здрав”. Именно по тази логика и по-вероятната възможност е представена на първи пран, а по-малко вероятното остава на втори.

– в контекста на смисъла и целта на прощаването с майката героят говори първо за най-важното. Той се тревожи за съдбата на делото (борбата) и затова първо се стреми да осигури неговото продължение след евентуалната си смърт. След като е споделил с майка си най-важното, след като я е направил посредник между своите идеали и онези, които да ги наследят, т.е. след като е осигурил продължението на борбата за свобода, независимо от това каква ще бъде личната му съдба, той може да помечтае и за победно завръщане.

Б) От нравствено-психологическа гледна точка изповедта няма как да не завърши с възможността за благоприятен изход от борбата, защото:

– героят е длъжен да вдъхне надежда на майка си. Той е любящ син и не може да я остави неутешима в нейната скръб и тревога.

– представяйки картината на победното завръщане на втори план, героят ще остави майка си точно с тези впечатления като последни и най-силни – че е напълно възможно той да се завърне жив и здрав, че тя трябва да живее не само с мъката, но и с надеждата.

В) От гледна точка на композицията също е уместно и необходимо да се появи една картина на надеждата, радостта и щастието, за да бъде внесен баланс в общото звучене на творбата. Със своето бодро и оптимистично настроение картината на победното завръщане  внася този баланс, като разведрява мрачната и потискаща до този момент атмосфера.

VІІІ.    Заключителната част на творбата.

1.Последните 7 стиха имат своето самостоятелно и смислово, и композиционно място в стихотворението „На прощаване”. Те не са част от обръщението към майката, не са адресирани и към либето, а са своеобразен размисъл на лирическия герой, текст, предназначен за самия него или за евентуалните читатели, но не и за близките, защото в тях отново зазвучава мотивът за смъртта, а след като е вдъхнал надежди на своите най-близки хора, че е възможно да се завърне „жив и здрав” и се е простил с тях, тази тема е вече табу:

Дружина тръгва, отива,

пътят е страшен, но славен:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда —

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

Тези финални стихове са синтезирано обобщение за същността и смисъла на борбата за свобода и правда, за привлекателността на идеала и смисъла на човешкия живот, за човешкото достойнство, за смъртта и подвига на саможертвата, за признанието (славата) и безсмъртието на духа – идея, формулирана толкова ярко в баладата „Хаджи Димитър”: „Тоз който падне в бой за свобода,/ той не умира!” Заключителните стихове на „На прощаване” още веднъж поставят проблема за достойния избор, за онзи единствен съдбовен избор, който истинският българин и човек може да направи в условията на робската действителност – да поеме по пътя на борбата срещу тиранията в името на свободата и правдата. Образът на пътя и мотивът за пътуването имат особено активно присъствие в тези стихове, за да изградят възвишената метафора за човешкия живот като едно пътуване към идеала. Не на последно място тези 7 стиха градят активно и мита за юнака, за Спасителя, който жертва себе си в името на идеала и благото на своя народ, за да остане завинаги в признателната памет на поколенията.

2.Първият от заключителните стихове е своеобразно видение на лирическия герой за мечтата му, която вече се сбъдва: „Дружина тръгва, отива,…” В тази картина има изключително визионерство: сбъдва се молитвата на поета:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

(„Моята молитва”)

В съзнанието на героя изплува онази картина, която само след няколко години ще се превърне в реалност за поета – сякаш в момента самият Ботев гледа подир дружината си, която се отправя към Врачанския балкан…

3.Следващите стихове разгръщат голямата метафора за човешкия живот като пътуване:  „… пътят е страшен, но славен:…” Образът на пътя е противоречиво оценен от лирическия герой – едновременно „страшен”, но в същото време и „славен”. Противопоставянето „страшен – славен”, което в този стих е разгърнато по хоризонталата, в следващите е проектирано и обяснено по вертикалата:

аз може млад да загина…

Но… стига ми тая награда —

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

Пътят е „страшен”, защото е път към смъртта („…аз може млад да загина…). Бих казал, че тази оценка не отразява толкова гледната точка на Ботевия лирически герой, който неведнъж е изтъквал, че не се бои от смъртта, че е преодолял този страх, колкото една общоприета представа за смъртта като нещо страшно и дори ужасно. Без съмнение смъртта е „страшна” и от гледната точка на близките на бунтовника, за които загубата на първородния син, на брата и любимия е неизмеримо трагично събитие.

Пътят е обаче и „славен”! Образно казано, това е своеобразна компенсация за „страшното”. Славата е заслуженото признание за подвига на героя, защото смъртта на героя е смърт саможертва в името на един възвишен идеал, защото пътят към смъртта саможертва е път към свободата, към избавлението на народа от робския гнет, път към спасението. Жестът на бунтовника е израз на висш хуманизъм, висша изява на благородство! Ето защо и пътят към смъртта саможертва се превръща и в най-пряк път към безсмъртието на бореца за свобода и правда. Това всъщност е и негова съкровена мечта – един ден народът да оцени по достойнство неговата саможертва и вместо да го осъжда („Нехранимайка излезе”), да го пожали така, както се жали при загубата на близък човек („… умря сиромах…”). Обръщението „сиромах” в случая е синоним на „клетник” („…затуй, че клетник не трая…”), на „немил – недраг” („…немили, клети, недраги!”), както героят определя сам себе си и всички онези като него, които са готови да намерят смъртта си, изпълнявайки своя свещен дълг към народа и отечеството. А това ще стане тогава, когато народът достигне в своето мислене, в нивото си на нравственост до мисленето и нравствеността на бунтовника, т.е. когато критериите се уеднаквят, когато народът се извиси до нравствено – етичната система на героя. Показателно е, че това ще стане „нявга”, в едно неопределено бъдеще, защото очевидно като ценностна ориентация, като морал и нравственост лирическият герой е изпреварил своите съвременници. Дотолкова е далеч пред тях героят, че те не могат да проумеят поведението му и вместо неговият житейски избор да предизвика съпричастност и възхищение, първата реакция на хората ще бъде осъдителна. Преодоляването на този начин на мислене ще бъде и най-голямата награда за бореца, защото неговият подвиг най-после ще бъде оценен по достойнство.

4.Струва си да се отбележи и изключително високото самочувствие на Ботевия лирически герой! Във финала на творбата мощно прозвучава неговото месианистично съзнание, убеждението, че е роден за велики дела, че пътят му е предначертан и той е длъжен да го измине, защото това е неговата съдба. Тези месианистични настроения се появяват за пръв път в стихотворението „Делба”:

По чувства сме братя ний с тебе

и мисли еднакви ний таим,

и вярвам, че в светът за нищо

ний няма с теб да се разкаем.

добро ли сме, зло ли правили,

потомството назе ще съди;

а сега — дай ръка за ръка

и напред със стъпки по-твърди!

В тези стихове особено показателна е косвената оценка за съвременниците, които очевидно са хора с недоразвито нравствено съзнание, защото нравствената оценка за делата на героите („…добро ли сме, зло ли правили…”) е оставена за „потомството”. Ситуацията е аналогична на тази във финала на „На прощаване”: „…да каже нявга народа…”, т.е. потомците.

В заключение бих добавил, че лирическият герой на Ботев носи съзнание за историчност – за историческото значение на самия себе си като личност и на своите дела. Какво друго би могло да означава паметта на народа? Бунтовникът осъзнава собственото си величие и е убеден, че името и делата му ще останат безсмъртни. Нещо повече – чрез целия текст героят всъщност гради мита за себе си, мита за юнака, който ще спаси своя изстрадал народ от злото, жертвайки живота си в борбата за постигането  на идеала: правда и свобода. По-късно същата идея ще бъде формулирана по един изключително поетичен и силно въздействащ начин в баладата „Хаджи Димитър”:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

0 Responses to “План за анализ на Ботевото стихотворение „На прощаване“ (пълната версия)”



  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s





%d bloggers like this: