Анализ на разказа „Косачи“ на Елин Пелин

Тази творба на Елин Пелин има по-особена творческа история, на която си струва да отделим известно внимание. Разказът е публикуван за първи път в сп. „Демократически преглед”, І, кн. 24, септември 1903 г. След това е включен в сборника „Разкази”, т.І, излязъл от печат през 1904 г., като е поставен на първо място, както и във всички по-късни издания. Без съмнение това не може да бъде случайно съвпадение. Очевидно писателят е отдавал особено значение на този свой разказ. Защо ли? Ще се опитам да дам един възможен отговор.

В литературната ни критика Елин Пелин е представян като „певец на българското село”. Това литературнокритическо клише, в което има голяма доза истина, негласно представя автора като класик традиционалист. С други думи писателят представя бита и душевността на българския селянин от края на 19 и началото на 20 век, следвайки отработените от Каравелов и Вазов принципи на реалистичната литература, господстващи в българската белетристика през последните 2-3 десетилетия на 19 век. И в тези представи за творчеството му също има голяма доза истина. Утвърждаването на Елин Пелин като „майстор на късия разказ” и като „певец на селото” съвпада по време с делото на кръга „Мисъл”, чиито новаторски усилия оказват изключително въздействие върху българската литература по посока на нейното модернизиране, разбирано като европеизиране и универсализиране. Именно творците от кръга „Мисъл” са определяни като „модерни” и „новатори”, а писатели като Елин Пелин минават малко или много за традиционалисти. Доколко обаче това е вярно?

През последните 2-3 десетилетия се появиха редица статии и изследвания на творчеството на Елин Пелин, в които се лансира, и с пълно основание, идеята за „модерността” на автора. Тази „модерност” има пряко отношение и към разказа „Косачи”, защото именно в него писателят разкрива своите естетически убеждения и представите си за същността и смисъла на изкуството, като трябва да признаем, че позицията на твореца съществено се разминава с традиционната представа за правдивото отразяване на заобикалящата ни действителност като присъщо за т.н. „реализъм” или „критически реализъм” – понятия, които в днешно време най-често се заменят с понятието „социален реализъм” и се използват за класифициране на творчеството на писатели като Каравелов, Вазов, Алеко, а и на самия Елин Пелин.. Освен това разказът съвсем не е толкова „традиционен”, колкото може да се стори на пръв поглед. „Косачи” съвсем не е битоописателен, нито пък народопсихологически разказ в духа на предхождащата традиция, като какъвто лесно би могъл да бъде разпознат. Сюжетната линия, доколкото я има, представяща един характерен епизод или дори по-скоро една картина от живота на българското село от края на 19 и началото на 20 век, е само видимата част на айсберга, първият план на разказа. Много по-стойностен е вторият (някои може би ще открият и трети, а защо не и четвърти), подтекстовият план на повествованието, планът на идеите. Там, на равнището на идеите, „Косачи” е един дълбоко философски разказ за същността и смисъла на изкуството, както беше споменато по-горе, за силата на въздействието на изкуството върху човека, за необходимостта от общуване с изкуството, което не е просто „човекознание”, а могъщ облагородяващ и хуманизиращ човешката природа фактор. Във втория си план текстът гради онази условна реалност, която е по-истинска и по-стойностна от реалността, която ни заобикаля, онзи алтернативен художествен свят, който срещаме във философските поеми на Пенчо Славейков и който ще бъде обявен по-късно от представителите на символизма у нас за единствения и същински обект на изкуството. С това съвсем не искам да представя Елин Пелин като предтеча на символистите, такава теза просто е нелепа, а да подчертая модерността на възгледите му за литературата, които по-скоро го доближават до естетическите идеи на кръга „Мисъл”, отколкото до художествения модел на Вазов. Елин Пелин се опира на Вазовата традиция, но не като я повтаря, а като я дообогатява и модернизира в духа на новите идеи за изкуството, и в частност за литературата, от края на 19 и най-вече от началото на 20 век.

И тъй, „Косачи”… Заглавието сякаш е просто и ясно – косачи, т.е. една характерна битова реалия из живота на българското село. Тръгнали няколко души селяни на коситба, далеч от родното място, за да припечелят някоя и друга пара, защото са бедни, а животът – тежък. И какво косят тези косачи? Те всъщност нищо не косят… Че какви косачи са тогава? Текстът не представя героите в ролята им на косачи. Те са, образно казано, „латентни” косачи. Тогава? Какво правят героите на разказа и как изобщо изглежда сюжетът на този разказ? И защо е озаглавен „Косачи”? А може би това заглавие носи в себе си алюзия за смъртта – дотолкова, доколкото героите са хората с косите и това може да напомня за Онази с косата, за Човекоядката… Да не говорим, че в разказа се появява още една човекоядка (мъжеядка!) – царската дъщеря… А водите на река Марица са „пълна с удавници” и то далеч преди времето, когато ще „шуми окървавена”… Мъртви ли са косачите или са олицетворение на смъртта? Странно заглавие, което може да бъде и еднозначно изтълкувано, но което отваря и широки хоризонти за различни хипотези.

В разказа има една дълбоко замаскирана основна опозиция: смърт – възкресение. Тази опозиция може да бъде идентифицирана и в други свои варианти: сън – пробуждане, заблуда – прозрение за истината, инерционно живеене – осъзнаване на смисъла на съществуването, лъжа – истина… Само дето лъжата и истината си разменят местата… „Косачи” е разказ за това как Лазо, разбирай библейският Лазар, възкръсва и престава да бъде косач. Лазо се връща в ролята си на младоженец, на жених. За това е разказът – за промяната. Разказът е за победата на Живота над Смъртта и за ролята и мястото на човека и на изкуството в тази извечна мистерия.

Как са реализирани идеите на разказа? Нека накратко представим сюжета на разказа: петима бедни селяни са напуснали своето село и след цяла седмица път са пристигнали на коситба в Тракия. Героите са наклали огън и докато се готвят да си лягат да спят на полето на брега на Марица, един от тях, Благолажът, разказва приказка. В хода на разказа се стига до малък конфликт между Благолажа и Лазо, най-младият от косачите, по въпроса какво трябва да бъде съдържанието на приказките и песните. После всички се подиграват на Лазо, че е изоставил младата си невяста, изпяват му и една песен, в която става дума за изневяра, после заспиват. Когато се събуждат на сутринта, виждат, че Лазо го няма при тях. И това е цялата история… „Просто като фасул!”…

Това обаче е само оголеният скелет на разказа, видимата част на айсберга. Важното е скрито и читателят трябва да положи известни интелектуални усилия, за да достигне до посланията на текста и да изпита насладата от общуването с този висок образец на разказваческото изкуство.

Разказът започва с пейзажно описание:”Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.”

Пейзажът е подчертано романтичен със своята необикновеност и тайнственост: нощта е „чудна”, недрата на реката са „тайнствени”, всичко е потънало в мрака на нощта, а небето и земята (универсалните митологични символизации на мъжкото и женското начало в мирозданието) сякаш се готвят за някакво космическо любовно слияние. На фона на омиротворената картина от първия абзац малко неочаквано прозвучава уточнението, че мътните води на Марица са „пълни с удавници”. Тази естетическа провокация има за цел да сепне читателя, да го изведе от унеса, да го предпази от „потъването” в мрака на покоя, на безкритичния прочит на текста. И да му подскаже, че картината има и втори план, в който „безкрайното” Тракийско поле, звездното небе, земята излизат от конкретните си роли, за да изградят един одухотворен образ на вселената, един метафоричен образ на света, който е нашият космически дом. А реката престава да бъде просто „река Марица” и се превръща в реката на живота, която влачи в мътните си води всички онези, които са потънали, защото не са се научили да плуват в мътните води на живота. Разбира се, подобно дешифриране на началната картина е възможно едва след като сме направили цялостен прочит на текста. Но пък кой е казал, че в литературата всичко трябва да бъде ясно и разбираемо от пръв поглед… Няма ли да обидим по този начин читателя, подценявайки неговия културен и интелектуален потенциал? А и защо да допускаме „фасулковците в храма на изкуството”, ако си послужим с езика на Пенчо Славейков?…

И ето ни заедно с косачите: налягали край огъня, около нас е вселената, до нас тече реката на живота, „пълна с удавници”. Своеобразни удавници, които са се хванали „ за сламката”, са и героите: подгонени от немотията, те са тръгнали да търсят работа като косачи, защото в тревата, в сеното, в сламката… виждат своето спасение. Преди да разберем обаче дали ще се спасят или ще се удавят и те, да се спрем на конфликта между Лазо и Благолажа.

Лазо нетърпеливо подканя своя другар: „Какво замълча, Благолаж? Карай де.” Както трябва да се досетим от прозвището му, той е сладкодумник, така увлекателно разказва, така благо лъже, че всички го наричат Благолаж. Този прякор до такава степен приляга на героя, че на практика функционира като лично име. Може би затова авторът не пропуска случай да членува името с пълен член, като нито веднъж в целия текст не го поставя в синтактична ситуация, която да изисква употребата на кратък член – за да подчертае, че става дума за нещо повече от обикновен прякор. Боне КрайненецА си е Боне КрайненецА, а БлаголажЪТ си е БлаголажЪТ! Но да си дойдем на думата. Благолажът започва да разказва една вълшебна приказка за неземно красива царска дъщеря, толкова била красива, че „когото поглеждала, умирал от любов по нея.” Лазо обаче не харесва приказката и обвинява Благолажа, че много лъжел. Според младия момък приказките били  „Бабини деветини… измислици!” Тезата на Лазо става повод да се сблъскат две представи за приказките, за литературата, за изкуството в най-широк смисъл. Какво трябва да бъде изкуството: правдиво, реалистично, да пресъздава (отразява) вярно и точно заобикалящата ни действителност, да бъде „истина” или да бъде „лъжа”, „измислица” (художествена), един друг свят, различен от т.н. „реална действителност”, да бъде творение на своя автор? И не само какво трябва да бъде изкуството, а и каква да бъде неговата роля, неговото предназначение? Ето и позициите на двамата герои:

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

В този спор, в който очевидно Благолажът се явява в ролята на герой резоньор и представя гледната точка на Елин Пелин, особено важни са образите на „истината” и на „лъжата”. Истината е прозаична и грозна, потискаща. Истината е равнозначна на битието на тези бедни селяни, това е тяхната съдба, тяхното ежедневие, техният тежък, смазващ живот. Примерите са експресивни, съзнателно подбрани, за да поразяват със своята грубост, с примитивизма на битието. „Ама защо ти е тая пуста истина?” – пита Благолажът! Има ли смисъл от такова изкуство, необходимо ли е то на хората? Дали изобщо можем да определим като изкуство онова „изкуство”, което се свежда единствено до достоверното копиране на грубата грозна и примитивна действителност? И кое значение на епитета „пуста” от образа „пуста истина” е по-важно: преносното или прякото?… Лазо не може да даде отговор на въпроса на Благолажа. Защо? Може би защото е „продукт” на грозната действителност, която потиска човешката духовност. Защото Лазо не е човек на духа, не е творец, не е човек на изкуството. За него изкуството е нещо „изкуствено”, неистинско, то е лъжа. Той е от тези, които пребивават в „истината”, в онова ниво на живота, в което всеки ден виждат смачканата калимявка на дядо поп, без това да им прави впечатление. Нито пък му правят впечатление „дрипавите гащи на дядо Тодор”. Че какви да бъдат гащите на дядо Тодор? Някой да го е виждал с други гащи? – Не е… Тогава? Светът е неизменен, в него нищо не подлежи на промяна и затова на нас не ни трябват никакви „бабини деветини”, измислици и лъжи, в които светът е друг, различен, по-красив, по-съвършен. Такова нещо като съвършен свят няма и няма защо да се заблуждаваме, че има или че може да има. Затова нека да си налягаме парцалите и като удавници за сламка да се хванем за нашата последна и единствена реална, „истинска” възможност, която ни е предоставена на нас: „голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба.”… За Лазо това е истината, там е спасението…

Лазо няма отговор и обяснение на въпроса „защо ти е тая пуста истина” и отговаря с въпрос: „Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са?” Благолажът обаче има отговор: приказките може да са „чудновати работи”, както интуитивно Лазо коригира първоначалната си оценка за тях като „бабини деветини… измислици”, но тези „чудновати работи” са „хубави”, за разлика от грозната истина. Толкова „хубави”, че „слушаш, слушаш и се забравяш…” Забравяш за грозното около теб, забравяш дори за себе си, за начина си на мислене, за всичко, което си знаел, че светът е и че ти си. И тези хубави и чудновати работи са толкова примамливи, толкова човешки и истински, че „чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш”. Вместо да потънеш в мътните води на Марица, на реката на живота, която влачи такива като теб, и да се удавиш, ти потъваш във вълшебните води на реката на изкуството, в един друг свят, в който властват законите на прекрасното, на мечтата, на идеала. И като потънеш там, вместо смъртта откриваш възкресението си като човешко същество: „Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” Ето я и основната идея за същността, смисъла и предназначението на творенията на изкуството: „да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек”! Истината, грубата истина на битието убива човешкото в човека, превръща го в примитив, в скот. Изкуството помага на човека да осъзнае висшето си предназначение, измъква го от скотското битие и му помага да запази достойнството си, да преоткрие човешкото в себе си, ако то е закърняло в битката с „истината”.

След този кратък теоретичен спор за същността и смисъла на словесното изкуство (Какви селяни са живели в България на границата на 19 и 20 век!:) Благолажът продължава да разказва своята приказка, която би трябвало да измъкне неговите слушатели от истината, включително и Лазо, този Неверни Тома, за да ги накара да се почувстват хора. Приказката е кратка, така че ще си позволя да я цитирам изцяло:

— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея. Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила…

Последните думи Благолажът произнася „остро и със стиснати челюсти”, сякаш забива нож, на което другарите му отговарят със спонтанни „страстни възклицания”.  „Бабините деветини” оказват изключително силно влияние върху героите, които поне за малко са се пренесли в онзи „чудноват” свят на прекрасното, забравили са се, потънали са в него и са преживели всичко като истина. Лазо и той не може да сдържи емоциите си, удря с юмрук земята и възкликва: „Бре, вещицата!” После настоява Благолажът да продължи, но приказката е свършила. Това е важна подробност, защото  показва поне две неща: че Лазо до такава степен се е вживял в „измислицата”, тя до такава степен му е харесала и го е завладяла, че той би искал да продължи още този живот в другото, в чудното, в изкуството, живот, който му изглежда по-действителен от самата „реална действителност”. Под напора на чувствата Лазо прави неочаквано признание: ”Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.” Какво става? Този, който не вярваше в приказките, до такава степен се е вживял „лъжата”, че е готов да влезе в ролята на четвърти принц! От друга страна, става ясно, че Лазо не е вникнал в идейните послания на приказката, щом не се е усетил, че е дошъл нейният край. За него тя е само източник на забавление, но не и източник на мъдрост, съкровищница на висши ценности, които да го накарат да разбере, че е човек.

Все още изкуството не е успяло да промени Лазо. Той интуитивно, под напора на емоциите, се доближава до непознати за себе си истини, но те не са осмислени, а само смътно почувствани. Духовният живот на Лазо все още е мътен като мътните води на Марица. Затова той не долавя, че между света на приказката и неговия собствен свят има много прилики; всъщност това са два образа на един и същи свят. За осъзнаването на тази прилика е достатъчно да се фокусираме върху образа на царската дъщеря. Всъщност характеристиките на царкинята са твърде противоречиви, разнородни. Тя е  огън и вода, мрак и светлина. Но което е най-важно: тя е изоморфна на света, в който живеят героите на разказа, защото елементите, които изграждат двата образа, нейния и този на света на косачите, са едни и същи: царкинята е чудно хубава като чудната лятна нощ, в която е положено времето на развитие на „действието”; косата й е сравнена с река, само че „златна”, за разлика от мътната Марица; очите й са черни „като тая черна нощ.” Реалният свят и светът на приказките не са толкова различни, колкото може да очакваме от два „противоположни” свята. По-късно ще се окаже, че между „света на истината” и „света на измислицата”, т.е. между реалния свят и света на изкуството има и още по-фрапиращи и конкретни прилики като тази например, че Пенка, невястата на Лазо, също има „златна коса”, който детайл я изравнява с принцесата от приказката. Само че човек трябва да има очи и сърце, за да открие приликата. Сетивата на Лазо за момента обаче са мъртви и той не може да прогледне за истината за света, в който живее.

Лазо е сляп за големите истини, той е млад, житейски неопитен, емоционален. Затова и така първично, импулсивно и в известен смисъл повърхностно възприема разказаното от Благолажа. Казвам повърхностно, доколкото Лазо само чувства, без да мисли, без да анализира. Приказката обаче поставя проблеми, върху които си струва човек да се замисли и да ги осмисли, да ги осъзнае, а не само да ги преживее емоционално – това са проблемите за човешките ценности и за щастието. Основен акцент в тази необикновена, едновременно красива и страшна история е темата за любовта. Царските синове са заплащали с живота си, за да разберат какво е истинска любов и да изгорят в пламъците на тази любов. Да не забравяме, че обобщението на Благолажа е: „Тая царска дъщеря била, знаете, огън!” Принцовете не само изгарят в огъня на любовта, те се и удавят в реката на любовната страст. Тяхното „удавяне” във вълните на косата (Да не би и те да са били „косачи”…) на царкинята обаче е различно от удавянето на онези, които са се оставили да ги влачи реката на живота. Принцовете съзнателно са търсили смъртта, за да придобият познание за висшата ценност – любовта! И този техен жертвен стремеж към красотата и любовта е бил увековечен в тази вълшебна приказка. Да не забравяме, че в песните и приказките, както и в митовете и легендите, е закодирана хилядолетната мъдрост на народа. Тези словесни творения на народния гений са най-богатата библиотека, съхраняваща и охраняваща човешките ценности и добродетели. Улисани в делника, ние може да изгубим вярната посока, да изгубим от поглед ориентирите, които да ни показват пътя към висшето, към идеала. И тогава идват на помощ приказките и песните, които да послужат като коректив, да ни припомнят истинските ценности, да ни ориентират в смисъла на съществуването, за да продължим да бъдем човеци. И ето, че Благолажът чрез приказката си припомня на своите съселяни, и най-вече на Лазо, каква велика сила е любовта, каква висша ценност е тя в живота на човека.

А Лазо има нужда от припомняне. И всички, които са се докоснали до вълшебния свят на приказката, са усетили това. Затова започват да го подиграват и дразнят, че уж е готов да умре за любовта на царкинята, а е изоставил на село своята също тъй красива млада невяста. Особено тежки са думите на Стамо, най-възрастният сред косачите: „И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави.” Повествованието отделя специално внимание на Стамо. За разлика от другите двама, които остават анонимни и тяхното присъствие е само бегло маркирано, той присъства с името си, което негласно говори, че е личност,  че заслужава внимание. Освен това името си има и своя много характерна етимология – Стамо, от Стамен, означава „твърд като камък”, „непоклатим като камък”, „крепост”,  „здравомислещ”. Детайлите от портрета и поведението на героя доизграждат неговия образ, за да го превърнат в третата значеща фигура заедно с Лазо и Благолажа. Показателно е и това, че докато трае заяждането между Лазо и останалите, Стамо не се намесва, той мълчи и мисли нещо. Всички останали реагират импулсивно, емоционално, а Стамо мисли! Когато обаче проговаря, думите му падат като воденични камъни! Пестеливото портретно описание засилва усещането за стабилност, което се излъчва от героя: „Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.” Очевидно Стамо е камъкът, който си тежи на мястото. Той е човекът с най-голям житейски опит. Намесата му е пестелива, но изключително съдържателна и по същество поставя точка на тази част от разговора между героите, а думите му придобиват тежестта на неоспорими истини. Последното му подмятане – че Пенка може и да си намери друг, след като е изоставена от своя любим, ражда неосъзнат страх и смътна тревога в душата на Лазо.

Намесата на Стамо въвежда темата за мъртвото Лазово сърце. А то е мъртво, защото е безчувствено към любовта, защото все още не се е ориентирало добре в заобикалящия го свят, за да разбере кои са истински стойностните неща, заради които си струва да живее. Това мъртво сърце ще възкръсне до края на разказа, за да възкръсне заедно с него и самият Лазо и да излезе от своя гроб като библейския си първообраз. В този контекст разказът „Косачи” може да бъде интерпретиран като притча за възкресението на мъртвото Лазово сърце под магическото въздействие на изкуството.

Да бъде възкресено мъртвото Лазово сърце обаче не е лесна работа. Това, че приятелите му изтъкват колко красива е Пенка, не го впечатлява – той си знае, че невястата му е красива; упреците на Стамо също отскачат от него като от стена, те не стигат до съзнанието му – Лазо си знае, че е жив и че сърцето му не е мъртво… Чак последното подмятане – че Пенка може да му изневери, пробужда нещо в душата му. Интересен психологически момент: Лазо не оценява по достойнство онова, което притежава, за него то е някаква неизменна, статична даденост, наличност, която не подлежи на оценка; той  сякаш започва смътно да проумява и да оценява нещата едва когато е изправен пред перспективата да ги загуби… Всъщност това е позната истина. С тази идея започва поемата „Пан Тадеуш” на великия полски поет Адам Мицкевич:

Родино моя, Литво! Ти си като здраве:

човек те оценява истински тогава,

когато те загуби. Хубостта ти цяла

днес виждам и описвам, че тъжа в раздяла.

Същата идея прокарва в повестта си „Немили-недраги” и Вазов (който много добре познава творчеството на Мицкевич!), за да разкрие носталгичната любов на хъшовете към родината: „О, Българийо, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!…” Та и с Лазо така – чак когато пред него е разкрита възможността да загуби любимата си Пенка, чак тогава нещо „жегва” мъртвото Лазово сърце. Това обаче не е достатъчно за осъзнаването на младия момък. За неговата болест са нужни силни лекарства. И ето, че Благолажът улавя тежката въздишка на Лазо, за да продължи с лечението:”Въздишай, момче — има защо!… Млада булка си оставил!” Благолажът сякаш е усетил, че ревността е онова силнодействащо лекарство, от което има нужда Лазо, и затова насочва разговора в тази посока, като пак заговорва с езика на приказките:

— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.

В тази притча за човешкото сърце, което управлява живота на човека, интересна е не само историята на монаха, който е зарязал монашеството, защото не може да се освободи от онова, което му е в сърцето. А в сърцето му е любовната страст, ако съдим по увертюрата на Благолажа. Интересно е и името на монаха, което, оказва се, е реторичен въпрос: ”Кой е като Бог”. И наистина, кой е като Бог? Очевидно не и човекът, защото онова, което е в сърцето на човека и което го прави човек, го отдалечава от божественото. „Проклето сърце, такава му е пустата направа.” Каквото е сърцето, такъв е и човекът. И за да се превърне Лазо в човек, неговото мъртво, безчувствено сърце трябва да възкръсне, да се пробуди за нов живот. А за да стане това, неговите съселяни, и най-вече Благолажът и Стамо, трябва да му помогнат с подигравките си, които да засилят пробудената ревност. И ето, че те подхващат играта на Благолажа:

— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.

— Пък и бива си я — каза лукаво друг.

Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.

За мъртвото каменно сърце – каменни думи. Кремък срещу кремък, за да прехвръкне искрата. А Благолажът продължава да налива масло в огъня, като предлага да изпее песента за невярната булка Стояница. При това подмята, че тя не е „чудновата като приказката”. С камъните на Лазо – по Лазовата глава! Искаше истина, на ти истина! На ти сега  една песен, която е много по-близо до истината от вълшебната приказка. Всъщност отново става дума за изкуство, за литература, но за по-близка до битовото ежедневие литература, по-реалистична. Елин Пелин представя чрез приказката и песента два типа изкуство, респективно два типа литература: едното е по-иносказателно, по-метафорично, по-символно, ако щете. Неговите послания се възприемат по-интуитивно, на ниво емоция, подсъзнание. Ако трябва този тип изкуство да бъде анализирано, да бъдат изследвани механизмите му на въздействие, ще се окаже, че това е сложна задача, която изисква от възприемателя специфични познания, специална подготовка. Затова един неизкушен човек може и да се възпротиви срещу подобен тип изкуство:”Бабини деветини… измислици!” Това не означава, че подобен тип изкуство няма въздействаща  сила дори върху профана: „Бре, вещицата!… Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.” Има обаче и друг тип изкуство: то стои по-близо до живота, до нашия свят, до познатото ни ежедневие, реалистично изкуство. Него човек възприема сякаш чрез житейския си опит. За да си изясним силата на въздействието му, май няма и особена необходимост да го анализираме, защото дори и неизкушеният човек ще разпознае в него без особени затруднения себе си, процесът на идентификация е улеснен от познатостта на изобразеното: персонажи, ситуации, преживявания. Оттук и силата на въздействие – за възприемащия подобен тип изкуство и литература може да се вмести във формулата „видено и чуто”, както Вазов озаглавява един от сборниците си с разкази, за да предразположи своите читатели, да отговори на техните представи и очаквания за изкуството. Достоверността, истинността на пресъздаденото, независимо дали става дума за документална точност или за претенции за документалност, е гаранция за успех, защото само така може да се спечели доверието на читателя от 90-те години на 19. век. Защото правдивостта, реалистичността на пресъздавания в литературната творба свят се възприема като естетическа категория – красиво е онова, което е истинно. Да не забравяме, че 80-те години на същия 19. век минават в българската литература под знака на мемоарната проза: „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, „Миналото” на Стоян Заимов. Да не говорим, че значителна част от създаденото от Вазов през този период, а до голяма степен това е именно Вазовото десетилетие!, е своеобразна художествена документалистика, примесена със солидна  доза автобиографизъм. Имам предвид персоналиите в „Епопея на забравените”, повестите „Чичовци” и „Немили-недраги”, романа „Под игото”, портрети като „Хаджи Ахил”. Ето и твърде показателното мнение на писателя Курудимов от разказа „Епоха – кърмачка на велики хора” (1888): „И това не е измислица, батенка мой, нито е подражание, това е из действителния живот, плод на мое лично наблюдение. Аз познавам героите. А? Прекрасно!”

Но да се върнем към сюжета на песента за невярната булка Стояница: „Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си спомнила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.

…Там я пресрещна млад Гургул,

младо му сърце играло,

черни му очи святкали…

Както лесно може да се установи, има очевидни и многобройни прилики между историята, разказана в песента, и житейската съдба на Лазо: Стоян е младоженец като Лазо, невестите им са красиви, обща е и ситуацията на раздяла, и двете невести в миналото са имали любовници… Чрез тези прилики разказът още веднъж  подчертава връзката между изкуството и живота. Разликата между вълшебната приказка и песента е в това, че връзката с действителността е по-лесна за установяване в текста на песента, но принципно и едното е изкуство, художествена условност, и другото. Песента обаче е по-директна и по-разбираема за Лазо, а затова и по-силно въздействаща. Освен това Благолажът му подсказва единственото правилно решение: „Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте бога.” Лазо не осмисля веднага какво точно му е казал неговият опонент и „мъчител”, но ревността му се усилва: „Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъха му от мъки.” Нещо повече: хипотетичните сюжети, очертани от другите, започват да му изглеждат като възможни: „Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни.” Любопитно наистина: сюжетът на приказката му изглежда безкрайно далеч от живота, песента очертава по-вероятни ситуации, но най-разбираеми и най-близки до реалността са подигравките на другарите му. Трябва ли да се учудваме, че за днешните тийнейджъри с най-голяма степен на достоверност се оказват постовете на техните приятели във Фейсбук? Там е абсолютната истина, там са безспорните авторитети!… :):):)  :D:D:D LOL LOL LOL !!!

И ето, че пробудената ревност задейства въображението на Лазо и в съзнанието му започва да се ражда неговият сюжет – сюжетът на една възможна изневяра: „Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…” В този момент Лазо започва да осъзнава и приликите между „измислицата” и неговата собствена житейска съдба. Нещо повече – Лазовият сюжет е не по-малко литературен от другите два: „Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…” Текстът на видението е изпъстрен с епитети и сравнения, които придават особена образност на речта. Особено поетично е възсъздаден образът на Пенка – и като портрет, и като психологическо преживяване: тя е „тънка, пъргава и бяла като сняг”, „пъргава, като сърна”, гледа „ дълго и тъжно”. Не по-малко поетичен е и образът на пътя, който „се вие из полето за към далечни страни”. Този, който не вярва в изкуството, който понятие си няма от изкуство, за когото красивите приказки са „бабини деветини”, сам става поет! А може би именно това е същността на човешкото – да бъдеш поет, да бъдеш творец! Колко пенчославейковски звучи! А разказът е на Елин Пелин…

А Лазо не само става поет, но и започва да „анализира” света и живота, съдбата си: „Остави я (Пенка – б.м.) за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави!” Разбира се, „какво да се прави” не е „Что делать?”, но и това е знак за някаква  мисловна дейност, макар че героят все още е в плен на едно подчертано инерционно мислене. Годините са усилни… И какво да правим? Ще правим това, което обикновено, по традиция се прави в такива случаи: ще ходим „на печалба”. Така, както се ходи на гурбет. Всички така правят… и аз ще направя така. Ето го инерционното мислене. То е удобно, защото ти спестява мисленето, истинското мислене, защото има готови решения за всичко и не трябва сам да се напрягаш да измисляш каквото и да било. Пък дори и да измислиш нещо ново, то по-добро ли ще бъде от вече провереното и утвърденото от традицията? Къде ти? Затова – да се придържаме към познатото и провереното и да не мъдруваме много-много… Светът вече е измислен. И животът е измислен. Няма какво повече да му измисляме…

Междувременно въображението на Лазо работи и в съзнанието му се раждат все по-мъчителни картини. Както литературата си служи с хиперболи, за да акцентува върху дадена идея, така и Лазовота фантазия го отвежда в една болезнена крайност: „Там (на кладенчето – б.м.) тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…
И тук идва пробуждането от кошмара:

Лазо се стресна и стана.

„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.

Въпросът „какво правя аз тук” е доста по-различен от въпроса „какво да се прави”! Въпросът „какво правя аз тук” обозначава пробуждането на личността! За пръв път в живота си Лазо излиза извън коловоза на инерционното мислене и се запитва не за това, какво правят другите, та и аз да постъпя като тях, а за това, какво трябва да направя АЗ, без да се съобразявам с другите. „Какво правя аз тук?” е екзистенциален въпрос, защото той поставя проблема за същността на човека, за неговата уникалност и за уникалното му място в света. До този момент Лазо не се е запитвал кой е и къде е мястото му в света. Не се е запитвал и кои са критериите, ориентирите, които да ни помогнат да намерим себе си и мястото си в света. Не се е замислял за ценностите в живота си, нито пък за йерархията на ценностите. А именно те могат да ни ориентират в живота ни, те могат да го подредят по един по-разумен начин. До този момент Лазо е разсъждавал с клишета: беден съм, трябва да припечеля поне малко на всяка цена, ще ходя с другите да кося сено. И заминава. Лазо осмисля сиромашията като най-важния фактор в живота си. А сиромашията наистина прави живота толкова тежък, че човек не може дори да се порадва на онези неща, които му носят щастие. Любовта не е осъзната от Лазо като ценност. За него ценност са парите, защото си мисли, че те ще облекчат теглото му. Лазо не се пита дали парите, които ще спечели от коситба, ще решат проблема му. Очевидно – не! Колко може да се припечели от коситба? Лазо не се пита и какво може да загуби, докато преследва парата. А се оказва, че може да загуби любовта, единственото нещо, което го прави щастлив и което я превръща в свръхценност. Въпросът на Лазо показва, че човекът в него се е пробудил, родила се е личността. Финалът на разказа бележи нравственото и духовно възкресение на героя. Най-после той е осъзнал кое е истински важно за него в живота, открил е щастието си и мястото си в света. Пък и природата му нашепва чрез гласа на щурците:”Пенка, Пенка, Пенка…” И когато на сутринта косачите се събуждат, те виждат, че Лазо не е при тях… Тази метаморфоза на героя, това неговото чудесно прераждане би било невъзможно без магическата сила на изкуството. За което е и целият разказ…

9 Responses to “Анализ на разказа „Косачи“ на Елин Пелин”


  1. 1 Виолета Колева ноември 4, 2011 в 5:33 pm

    Прекрасно, приятелю! Успех на теб и на учениците ти.

  2. 3 Кръстина март 26, 2012 в 8:17 am

    Четох с искрено удоволствие, блг за насладата, Ку:)

    • 4 daskal2 март 26, 2012 в 12:41 pm

      Благодаря ти! А още по-интересно ще ми бъде да разбера какви са несъгласията ти. Нали знаеш, че най-интересно е там, където има предизвикателства!

  3. 5 Кръстина Манолова април 10, 2012 в 6:25 am

    Преди време интерпретацията на Сашо Панов много ме беше предизвикала. Преживях я непълна, защото мълчеше за половината от внушенията. Нищо не записах. За което съжалявам. Провокираш ме да публикувам диалогичен текст за друго произведение, ще:)

  4. 6 Rumi Zlateva април 11, 2012 в 8:12 pm

    Надигравайте се! За мен остава удоволствието да чета!
    Ники, благодаря! Манолова, очаквам!🙂

  5. 7 Ива март 29, 2013 в 6:57 am

    Прекрасно! Искрено благодаря и аз за удоволствието! (Пък и ми помогна много.) ^ ^

  6. 8 Илиана март 30, 2013 в 1:28 pm

    Удавници са вид растения.

    • 9 daskal2 април 10, 2013 в 7:48 pm

      Илиана, благодаря за извънредно ценното уточнение. „Удавниците“ – това да не са онези дълги тревисти водорасли, които като дълги коси се носят по течението на някои реки? Удивително! При всички случаи обаче двусмислицата се запазва – дотолкова, доколкото и героите на разказа се носят по течението на живота – също като водораслите „удавници“…
      Още веднъж сърдечно благодаря!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s





%d bloggers like this: