Възможното щастие (Интерпретативно съчинение върху лирическата миниатюра „Ни лъх не дъхва над полени” от стихосбирката на Пенчо Славейков „Сън за щастие”)

Възможното щастие

                  Текстът е съобразен с формата на матурата – 4 страници ръкопис.

Пенчо Славейков е водещата фигура в литературния ни живот в края на XIX и началото на XX век. Безспорен лидер на кръга „Мисъл”, той е един от идеолозите на модерната българска литература, който ратува за нейното излизане от тяснонационалната ограниченост и търсене на европейски и общочовешки измерения в тематиката и проблематиката. В идейно-съдържателен план, а до голяма степен и в плана на художествената форма, той реализира тези свои идеи в сборниците „Епически песни”- книга първа (1896) и „Блянове”(1898) – втората книга, където са поместени неговите философски поеми „Cis moll”, „Сърце на сърцата”, „Микеланжело”, поемата „Ралица” и др.

В този литературен контекст се появява стихосбирката „Сън за щастие” (1907), в която поетът продължава своите новаторски търсения в духа на идеите на индивидуализма, акцентиращ преди всичко върху изследването на духовния живот на отделната личност. Стихосбирката е изградена на принципа на цикличността и представлява едно цялостно изследване на живота на душата от раждането на човека до неговата смърт. „Ни лъх не дъхва над полени” е първата творба, ключова за разбирането на идейно-художественото богатство на сбирката, и която заедно с последната „Самотен гроб в самотен кът” рамкират началото и края на човешкия живот, раждането и смъртта.

Проблемът за щастието, както подсказва и заглавието „Сън за щастие”, е основен за стихосбирката. Тъй като отделните лирически миниатюри нямат собствени заглавия, можем да приемем, че книгата е изградена от 96 (колкото са творбите) вариации на основния мотив – съня  за щастие. Според първото стихотворение щастието е постижимо, но само в някаква степен и при определени условия – единствено в рамките на съня, на мечтата, на човешките блянове. Щастието се асоциира с хармонията в света, хармония, която обхваща както вътрешния духовен свят на човека, така и взаимодействието човек – природа, хармонията като баланс между земното и небесното, божественото и човешкото.

Текстът на „Ни лъх не дъхва над полени” е изграден върху популярното метафоризиране на човешкия живот чрез образа на пътя и мотива за пътуването – какво е животът, ако не едно пътуване от раждането към смъртта? Възможно ли е щастието в рамките на това пътуване? Отговорът трябва да го търсим в целия текст, но основният тон е зададен в първа строфа чрез образа на хармоничния прекрасен свят, който е наш дом:
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

Покоят, съзерцателната застиналост на пейзажа илюстрират идеята за хармонията като елемент на възможното щастие. Пейзажът е статичен, но не и мъртъв, защото природата е одухотворена, а небето и земята сякаш негласно взаимно се любуват на своята съвършена красота. Специфичната лексика („полени”, „дървеса”, „лик”) и образност (ведрото небе, морето от „бисерна” роса) говорят за съзнателно търсена естетизация на природната картина.
На фона на божествено красивия и хармоничен свят е проектирана метафората на човешкия живот като едно пътуване на душата към мечтаното щастие:
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
Началото на пътя е триумф на жизнеността и жизнелюбието: свежото лятно утро изпълва гърдите и душата на пътника с бодрост и оптимизъм – необходими елементи на усещането за щастие. Създава се усещане за житейска перспектива, подкрепяна и от мечтата за „лек път”, т.е. за щастлив живот. Волна и свободна, изпълнена с надежди, душата поема в своето пътешествие към бленуваното щастие, но и самото пътуване е щастие, защото е белязано от положителни емоции.

Третата строфа представя края на пътуването и постигането на „съня за щастие”:
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.
Дошъл е краят на деня, покоят на вечерта е сменил ведростта на утрото… Дошъл е и краят на човешкия живот, времето за съдбовната среща. В духа на модерните идеи на своето време Славейков обвързва пълното щастие със смъртта, въведена чрез мотива за завръщането. Смъртта обаче също е естетизирана като света и живота и философски осмислена. Вечерта е изпълнена с покой, тя е „ясна”, парадоксално изпълнена не с мрак, а със светлина…Така е, защото в поетико-философската концепция на поета смъртта не е край, а преход към  друго измерение на битието, по-съвършено от земния ни живот, връщане към родното, изначалното, абсолютното. Там „милването” на мечтата се трансформира в „милувката” на „съня за щастие”, за да затвърди внушението за нежността и обичта, които трябва да съпътстват душата в нейното битие и без които щастието е невъзможно.
”Ни лъх не дъхва над полени” е една лирическа миниатюра, която се явява продължение на поетическите и философски търсения на Пенчо Славейков в изследването му на човешката душа. В центъра на това изследване е оригиналната концепция на автора за човешкото щастие – постижимо и непостижимо, един прекрасен блян, под знака на който минава земното ни битие.

 

 

0 Responses to “Възможното щастие (Интерпретативно съчинение върху лирическата миниатюра „Ни лъх не дъхва над полени” от стихосбирката на Пенчо Славейков „Сън за щастие”)”



  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s





%d bloggers like this: