Как да напишем интерпретативно съчинение? (Опит да бъде илюстрирана технологията на създаването на интерпретативен текст)

 

На моите ученици от 12е и 12ж

 

1. Анализ на заглавието. Преди да започнем да пишем, трябва да сме наясно за какво трябва да пишем, какво изисква от нас заглавието на нашето съчинение. Ще кажете, ама не е ли ясно? Имаме да пишем за стихотворението на Никола Вапцаров „Песен за човека”, значи ще пишем за това. Ще направим един анализ и готово… Да, ама не е точно така! Текстът на дадено произведение е неизчерпаемо   (НЕИЗЧЕРПАЕМО!) поле за анализ. Можем да изследваме идеите на автора, мотивите, темата, образната система, проблемите,… особеностите на стихосложението, римите, лексикалните особености… А защо не и някаква комбинация от всичко изброено. И тук опираме до функцията на заглавието на съчинението – чрез заглавието се посочва обектът на изследването, задават се някакви граници на анализа, с които ние трябва да се съобразим. Ето защо първата ни работа е да анализираме заглавието и да определим обекта и границите на нашата интерпретация. За да не бъдем голословни, а разсъжденията ни – прекалено абстрактни, ще си послужим с конкретни примери на заглавия от практиката на МОМН (Каква звучна абревиатура, а?). Ето какви заглавия са формулирани на матурата по БЕЛ, откакто тя беше въведена през 2008 г.:

2008, май – Прочетете откъса от разказа „Шибил” на Йордан Йовков и коментирайте в обем до 4 страници магнетичната сила на любовта и на красотата.

септември – Прочетете откъса от разказа „Серафим” и коментирайте в обем до 4 страници проблема за безкористното благодеяние.

2009, май – Прочетете откъса от фейлетона „Разни хора, разни идеали” на Алеко Константинов и коментирайте в обем до 4 страници проблема за подмяната на ценностите. (Беше даден откъс от ІV част на фейлетона.)

септември – Прочетете откъса от поемата „Ралица” на Пенчо Славейков и

коментирайте в обем до 4 страници проблема за силата на човешкия дух в

сблъсъка с житейските неволи.

2010, май – Прочетете откъсите от одата „Левски” на Иван Вазов и в свитъка за

свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на

тема Силата на словото. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

септември – Прочетете откъса от повестта „Чичовци” на Иван Вазов и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Словото за свободата. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

2011, май – Прочетете стихотворението „Книгите“ от Атанас Далчев и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Животът и книгите. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

септември – Прочетете откъсите от разказа „Индже” на Йордан Йовков и в свитъка за свободните отговори напишете аргументативен текст в обем до 4 страници на тема Грехът и изкуплението. Преди текста отбележете жанра му – интерпретативно съчинение или есе.

Не може да не Ви е направило впечатление, че през последните две години темата е изписана с курсив, за да могат явяващите се на матура по-лесно да се ориентират за какво да пишат, да не би да се объркат кое точно се явява формулировка на темата… Също така прави впечатление, че формулировките стават все по-общи и  недетайлизирани. Дали това е улеснение или не – това е друг въпрос. Но! Да вземем Магнетичната сила на любовта и на красотата, темата, дадена на първата официална матура. Какво трябва да му анализираме чак пък толкова на това заглавие? Ще пишем за красотата и за любовта между Шибил и Рада и толкова! А анализът може да започне така:

А) За да си изясним какво точно се изисква от нас, установяваме кои са ключовите думи и понятия в заглавието. Обикновено те носят основната информация, а тя пък се предава чрез главните части на изречението (подлог и сказуемо). Тъй като заглавията не се формулират като синтактично пълноценни изречения и в тях най-често няма сказуеми, търсим съществителните имена или онези части на речта, които изпълняват ролята на съществителни имена (т.н. „субстантивирани” части на речта, които най-често са прилагателни, числителни, причастия…). В случая имаме 3 (три)  съществителни: силата, любовта, красотата. Освен това обаче две от тях са в подчинена позиция спрямо третото, което задължително трябва да го имаме предвид. Лесно можем да се подведем и без много – много  да му мислим да решим, че трябва да пишем за любовта и за красотата. Тези понятия обаче функционират като несъгласувани определения (това пък какво беше?!…) по отношение на съществителното „силата”. Излиза, че в така формулираното заглавие най-важното, най-самостойното и независимо понятие е „силата”, а останалите елементи на заглавието (едно съгласувано определение – „магнетичната” – и две несъгласувани: „на любовта” и „на красотата”) само поясняват основното понятие. С други думи, основното, което трябва да изследваме, е силата, не любовта, не и красотата, а силата на любовта, силата на красотата. При това не каква да е сила на любовта и сила на красотата, а магнетичната сила на любовта и красотата.
И тъй, стигнахме до основното: трябва да изследваме силата на любовта и на красотата, при това – нейното магнетично измерение. Но! Какво значи епитетът „магнетичен”? Май заглавието е метафорично и не само че трябва да дешифрираме смисъла на думите в тяхното специфично съчетание, но и да разгадаваме тяхното метафорично значение! Е, щом трябва… Може ли любовта да бъде магнит? А красотата? Какво прави магнитът? – Привлича… Значи: ”Привличащата сила на любовта и на красотата”. „Привличащата” или „привлекателната”? Май по-добре ще бъде, ако е „привличащата”. Само че как да измерим силата на привличането? Любовта и красотата метафорично са оприличени на магнити, но това не е физика, та да приложим някаква формула, ако имаме точни характеристики на магнитите, и да изчислим силата на привличане… Това е литература и метафоричното изразяване разгръща цяла ливада от значения (Казах „ливада”, за да избегна баналното „поле”. ), от които трябва да изберем най-подходящите и да се съобразим заедно с това и с всички тях взети заедно. Леле, че то било много сложно! А кой е казал, че ще е лесно? Който иска лесно, да отива да си пие кафето и да си врътка на ръбче кутията с цигарите, докато зяпа безцелно наоколо. Лесно ли се научихте да въртите кутията с цигари на ръбчето й? От първия опит ли успяхте? Или може би от втория? Не помните колко безуспешни опити сте направили, докато успеете? Да не сте с две леви ръце? А после още доста по-много опити е имало, докато овладеете това безценно изкуство, което е ярко свидетелство за Вашите изключителни сръчности и умения, за интелекта – да не говорим… Но пък сега можете да въртите кутията и със затворени очи! Е, така е и с писането на интерпретативни съчинения: трябва човек да направи N на брой неуспешни опити, преди да постигне поне частичен успех, а след поне още N на брой опити ще може да пише каквито си иска съчинения даже и със затворени очи!
Бяхме стигнали до „Привличащата сила на любовта и на красотата”. Не ми звучи това „привличащата”… По-добре да го заменим с някакъв синоним, метафоричен. Например „Вълшебната сила…” или „Магическата сила…”, или „Приказната сила…”, или „Изключителната сила…”, а защо не и „Невероятната сила…” Кой вариант Ви харесва най-много? О-па! Подвеждащ въпрос! При писане на интерпретативен текст не трябва да се ръководим от принципа „Това ми харесва, а онова не ми харесва!” При подобен тип литературни задачи изобщо не стои въпросът за нашите предпочитания, за харесване, за симпатии или антипатии! Ще трябва да изберем не онзи или онези варианти, които ни харесват, а онзи или онези варианти, които са най-близо до смисъла, заложен в заглавието! Кой от вариантите е най-близо по смисъл, като внушение до „Магнетичната сила…”? Като че ли всички носят по нещо от смисъла, вложен в оригиналната формулировка. Има ли все пак някакъв общ знаменател? Бих казал, че това е идеята за чудото, за необяснимото, за онова, което се разпростира отвъд обичайните ни представи за любовта и за красотата. Ето това и трябва да изследваме: чудото! „Чудесната = необяснимата = невероятната = вълшебната = магическата = магнетичната = изключителната сила на любовта и на красотата”.

Само че това не е всичко! За магнетичната сила на каква любов става дума? Тези, които са чели разказа на Йовков, веднага ще кажат, че става дума за любовта между Шибил и Рада, т.е. за любовта между мъжа и жената. И ще бъдат прави, защото няма защо да търсим под вола теле. Разбира се, ще има и такива, които ще кажат, че не става дума за любовта между мъжа и жената, а за любовта към природата или за любовта между поробени и поробители… Защо ли? Защото така им харесва! Защото „Аз така мисля!”… Винаги има подобни екземпляри, които в стремежа си да прикрият незнанието си, мързела си, скудоумието си, се правят на „много оригинални” и занимават другите с абсурдните си тези. Ще ги оставим те така да си „мислят”, неизвестно с коя част на тялото си…

Б) А за магнетичната сила на каква красота става дума? И за чия красота? Кои са носителите на идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата? За да не търсим и ние под вола теле, ще кажем направо, че красотата обикновено се мисли в две свои измерения: физическа и духовна (душевна, нравствена). Очевидно става дума за красотата, и физическа, и нравствена, на двамата главни герои, които са влюбени един в друг – Шибил и Рада. И ако проблемът за физическата красота е по-лесен, защото се свежда до портретните описания на двамата герои основно, то проблемът за нравствената красота е малко по-сложен, защото трябва да имаме идея кое прави човека душевно красива личност: нравствени добродетели, качества на личността, особености на характера… Ето къде би било добре да приложите познанията си от часовете по психология, по етика… Удивително е как в съзнанието на ученика всеки един учебен предмет съществува сам за себе си, като блуждаещ атом, без каквато и да било връзка с изучаваното по другите предмети!

В) Е, стига ли толкова като анализ на заглавието? Стига! Стига! Кога сме оглеждали едно заглавие от толкова страни, че да търсим още нещо? („Чунким баща ми все опери е слушал.”) Колко пъти сме писали, без да му мислим много – много, и пак сме изкарвали петици и шестици! Изкарвали сте, защото учителите Ви са Ви ги писали. А защо са Ви ги писали и дали сте си ги заслужили, е отделен въпрос… Има обаче още нещо важно за изясняване: как е разкрита магнетичната сила на любовта и на красотата? Чрез описание на поведението на героите, чрез портретните им описания, чрез речевата им характеристика, чрез предаване на техните чувства и мисли? Дали пряко, чрез оценъчна реч на повествователя, или косвено, чрез описания на отношението на другите герои към Шибил и Рада? И какви художествени изразни средства са използвани? Тропи, фигури?… (Там пък съм такъв трап!…)

Г) А къде се развива действието, има ли това някакво отношение към проблема, който ни интересува? Как е организирано художественото пространство и има ли това някакво значение? Като стане дума за „Хаджи Димитър” на Ботев, всички се сещат да говорят за опозициите горе – долу, планина – поле, земя – небе… А характеристиките на пространството имат своята семантика (значение, смисъл) не само в баладата на Ботев!

Д) Може би пък е важно и кога се развива действието? Например: през коя историческа епоха, в коя година, в кой сезон, по кое време на денонощието. Да обяснявам ли, да давам ли  примери?
Е) Задължително трябва да си зададем и въпроса, защо авторът акцентира върху проблема за магнетичната сила на любовта и на красотата, какъв е смисълът. С какви идеи, важни за целия текст, се свързва тази проблематика? А може би тези въпроси са важни и за целия сборник „Старопланински легенди”? А може пък да са ключови за цялостното творчество на писателя?

Да обобщим: кой, какво, къде, кога, защо и как! Това са нашите универсални помощници при анализа на заглавието! В зависимост от текста някои от тези въпроси  могат да бъдат по-важни от другите, в други текстове – да не е така. Ще преценим сами! И ще пишем!

2. Анализ на текста. Преди да започнем да пишем, разбира се, ще анализираме не само заглавието, но и внимателно ще се запознаем с текста, който трябва да интерпретираме. Дори да го знаем наизуст, пак си струва да го прегледаме внимателно с мисъл за конкретното заглавие, т.е. за конкретната задача. Да го прочетем веднъж, два пъти, пет пъти, ако трябва. На матурата има достатъчно време, за да се запознаем в детайли с текста. И ние трябва да използваме предоставената ни възможност, защото това е нашият шанс, който може да се окаже безценен. Ето го и текстът, който ще използваме като работен:

         

          Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

          Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико Кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

          Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

          Беят мачка бялата си брада и дума:

          – Какъв юнак! Какъв хубавец!

          – Кърпата, бей ефенди, кърпата! – вика Велико кехая.

          – Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!

          Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

          – Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

          – А момичето ми! А честта ми! – вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа.

          Припукаха пушки. Стъклата по прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два – колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

          И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

          От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.

Тези подчертавания ги няма в текста. Тези подчертавания са моят първичен анализ на текста с оглед на зададената тема. Идеята ми беше да открия онова, което е свързано с любовта и красотата. Тепърва ще умуваме кое се свързва със силата на любовта и на красотата и кое може да откроява магнетизма на тази сила. Започваме от най-важното, така де. Но нека да проследим последователността на един възможен интерпретативен прочит на текста с оглед на поставената ни литературна задача.

          Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Това първо изречение не ни върши особена работа. Мимоходом ще отбележа, че жестовете на бея и мълчанието му издават напрежение. А ситуацията наистина е напрегната, защото, както знаем от текста на легендата, Шибил отива в селото, за да се предаде. Не е за вярване, че той, страшният хайдутин, когото търсят под дърво и камък, отива да се предаде, но… Затова и беят е напрегнат – той не знае: ще се появи ли Шибил, или не. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му. Малко особени са тези кръгове, които се вият около главата на бея… Беят пуши, какво от това? Защо обаче синкавият дим трябва да се вие точно на кръгове около главата му?… Х-м! Колкото и неочаквано да изглежда на пръв поглед, ама беят май е представен като някой светец, с нимб около главата си… Или като дядо Господ… Ще видим…, може и да ни потрябва тази идея. Затова ще си я отбележим, като я подчертаем в случая. А в условията на реален изпит трябва да си запишете идеята! Нещата се забравят и докато стигнете до края на текста, още толкова други идеи ще Ви хрумнат, че няма как да ги запомните всичките. Затова записвайте!

          Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Това всъщност е мотото, перифраза на мотото на легендата. Всички текстове, включени в сборника „Старопланински легенди” имат мото, което често е своеобразен ключ към посланията на текста. Мотото на Шибил е: „Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа” (Народна песен)“. Тук най-много ми говори уточнението, че е цитирана народна песен. Както е известно, народните песни, другите видове народни умотворения съхраняват мъдростта, опита, духа на народа. Във фолклора се съхранява ценното, достойното, величавото. В този смисъл историята на любовта между Шибил и Рада е представена като нещо велико, което трябва да бъде опазено в народната памет. Тяхната любов е достойна за легенда. Щом в тази част на текста се появява перифраза на мотото, очевидно този откъс би трябвало да бъде особено важен с оглед на основните идеи и послания на текста. Това може също да ни потрябва… Ако приемем, че „Шибил” е легенда за „магнетичната сила на любовта и на красотата”, то излиза, че този откъс е поантата на разказа, най-важната негова част, идейно – емоционалният фокус на Йовковия текст. Тази идея може да я използваме в уводната част на интерпретацията…  Кърсердаринът и Велико Кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх. Почна се! И двамата се крият… Не им е чиста съвестта! Те знаят, че са устроили клопка на Шибил, че ще го убият. И не искат да го изплашат. Нека вълкът да влезе в капана, да е сигурно, че ще го ликвидират, че ще се избавят от този страшен хайдутин!

          Защо ли обаче „кехая” е написано с главна буква? Дали не се търси някакъв особен стилистичен ефект? Защото по принцип „кехая” би трябвало да е изписано с малка буква… Какво значи „кехая”? – Чорбаджия, който се занимава с отглеждане и търговия с овце. „Кехая” в случая подчертава, че бащата на Рада е изключително богат човек, каквито са били кехаите по време на робството. Ама защо „кехая” е изписано с главна буква?…

          Е, справката показа, че главната буква е изобретение на хората от МОМН (тогава МОН). Творят хората, подобряват текстовете на Йовков! Ами така, де! Че кой е Йовков, та НИЕ да не го редактираме! Ама някой щял да каже, че подвеждаме учениците… Глупости! Никого не подвеждаме! То ние в министерството не правим разлика между малки и главни букви, че учениците ли?

          Мустафа върви по средата на улицата. Какъв контраст – кърсердаринът и Велико кехая се крият зад пердетата в кафенето, а Шибил върви по средата на улицата! Като господар! Каква смелост, какъв кураж, и чест, и достойнство! Шибил не се страхува от никого и от нищо! Дълго е премислял той дали да повярва на бея и на Велико кехая, дълго се е чудел дали не му подготвят клопка, но любовта към Рада се е оказала по-силна дори и от страха от смъртта! Ето я темата! Ето я магнетичната сила на любовта! Ето я и изключителната духовна красота на Шибил. Дали тази красота на духа ще се окаже и тя „магнетична”? Ще трябва да намерим аргументи в защита и на тази теза. Но да видим какво още можем да извлечем от текста, чрез което да докажем, че Йовков в тази сцена най-ясно и убедително разкрива магията на любовта и на красотата, чудото. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Един огрян от слънце свят! Създава се усещане за красотата на света, за ведрост, за бодра и оптимистична атмосфера. Дали ще ни потрябва?… Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Интересно е, че планините се виждат, но са „далеч”. Сякаш се създава някакво усещане за двойственост по отношение на образа на Шибил. Планината е неговият свят, светът на разбойника, на хайдутина, на престъпника, когото преследват. Този свят обаче сега е останал някъде „далеч”, „в дъното на улицата”, в края на пътя… Сякаш сега Шибил е друг! Даже не е наречен Шибил, а Мустафа, което е гражданското му име. Няма го вече Шибил, за него има само един далечен спомен, там, в дъното… А по средата на улицата върви Мустафа! Как ли не го забелязах по-рано:          „Мустафа върви по средата на улицата.”  Мустафа, а не Шибил! Така става – в един момент забелязваме едно, в следващия – друго… Ако трябва да обобщим – пред нас е Мустафа, прероденият Шибил! И ето, че се сетих и за нещо друго, изключително важно! Сетих се за мотива за прераждането! „Шибил” на Йордан Йовков, а също и „Индже”, разработват един много характерен мотив, който е въведен в българската литература от Пенчо Славейков, а след Йовков намира оригинално продължение и в творчеството на Никола Вапцаров: мотивът за търсенето на човека и в звяра! Ако Шибил е бил звяр, то Мустафа, прероденият Шибил, е човекът! И това прераждане става под влияние на любовта! (В „Шибил”, но не и в „Индже”!) Ах, колко сме близо до „магнетичната сила на любовта и на красотата”! Какво ти близо? Уцелихме десетката! Направо почувствах прилива на адреналин! Трябва ми време, за да се успокоя и да изведа важното с оглед на темата: сцената представя величието на Мустафа, преродения Шибил, а това прераждане онагледява магнетичната сила на любовта, защото любовта превръща звяра Шибил в човека Мустафа… Е, вероятно може да има и по-точна формулировка, но в момента сме на матура и нямаме време да изкусуряваме формулировката на идеите си. Важното е, че идват идеи! Идвайте, идвайте, идеи , идейки, идейчици! Идвайте!  Няма оръжие по него. Важно уточнение, което подчертава идеята за прераждането! Пред нас е Мустафа, а не Шибил. Ако си припомним идването на Шибил в родния си дом, какво правеше той: първо се представя на майка си като Мустафа, после снема от себе си оръжието „като непотребно бреме”, ако не ме лъже паметта, съблича и хайдушката премяна. Всички тези действия, цялата тази травестия маркира преобразяването на героя, промяната на неговата самоличност, прераждането на Шибил в Мустафа. И ето че сега текстът още веднъж подчертава преобразяването на героя – „Няма оръжие по него.” Няма го вече разбойника, няма го убиеца, престъпника. Останал е някъде в миналото. А престъпленията му? Промяната на самоличността равнозначна ли е на покаяние? Готов ли е Шибил за прошка? Кой да му прости? Отговорът е еднозначен – само Бог може да прости на покаялия се грешник. А какво се оказа малко по-горе? – Че беят прилича на светец или на Бог – с онези синкави кръгове, които се вият около главата му? И какво казва турчинът – Бог? – „Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!” Беят дава прошка на престъпника! За него той не е ЗВЯР, а ЧОВЕК! Защо все пак Шибил загива? Защото и беят е човек… Може да е милостив, може да е благороден, но все пак е човек. Затова и съдът му е човешки, макар и божествено благороден. Само че Бог държи на справедливостта, а не на благородството… Затова и Шибил трябва да загине – за да изкупи греховете си и да му се отвори пътят към легендата. Както трябва да загине и Индже, както трябва да загине и Женда, както загиват и други герои от „Старопланински легенди”, за да прекрачат от едното измерение на битието в другото, от преходността на земното във вечността на легендата. Какво трябва да загине и героят на Вапцаров от „Песен за човека”, за да възтържествува принципът на справедливостта и за да извикат звездите отгоре „Браво, човек!” Беят и звездите… „…такъв човек не бива да умре!” и „Браво, човек!”… Какъв паралел, а! Освен това и в двата случая героят е наречен ЧОВЕК!
Чакай, нещо много се отплеснах! Сега сме на матура и времето е ограничено. Да се концентрираме върху конкретните проблеми. Какво да извлечем? – Идеята за прераждането, за превръщането на звяра в човек, за достойнството и величието на преродения човек. Ето го и ЧУДОТО! Защото преобразяването на Шибил става под влияние на любовта, на магическата сила на любовта. А пък беят дава прошката си под влияние на магическата сила на красотата – на физическата и преди всичко на духовната красота на Шибил – Мустафа. Но как е пременен! Физическата красота! И паронимията: „пременен” – „променен”… За всеки случай направих справка с оригиналния текст: „А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки — всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме.” Нищо не е казано за хайдушка „премяна”. Пък и каква „премяна”, нали Рада му зашиваше съдраната риза… Забравил съм. Но! Няма „хайдушка премяна”! Има обаче „Но как е пременен!”, т.е колко е хубав, какъв е красив! Следващите редове описват физическата хубост на Мустафа:  Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В това описание се съдържа и едно „но”. Каква е неговата функция обаче? – Да подчертае, че хубостта на героя е необикновена. Той не е някакъв очевиден хубавец, той не е типичен „секссимвол”. Мустафа – Шибил е нещо уникално и нетрадиционно, нещо, което не може да се помести в дебилните рамки на масовия вкус. Епитетът „напет” внася мъжественост в образа на героя! Обикновено „напет” върви със „строен”. В случая Йовков сгъстява текста, запазвайки традиционните внушения на думите и на словосъчетанията, в които думите влизат.  В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада. Броеницата от бея беше знак, че му се прощава… Карамфилът от Рада е знак за нейната любов. Шибил отива на срещата с двата символа, с двата завета: със завета на любовта – карамфила, пратен му от Рада, и със завета на закона – броеницата, пратена му от бея. Май броеницата беше и „божигробска”… Кое тук е в повече – божието или „гробското”?… Каквото и да е, Шибил отива на срещата, доверявайки се на думите и на знаците на думите. Шибил постъпва като рицар, като благородник, а не като разбойник и престъпник. Ето я пак връзката с нравствената красота! Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва. Не е ли това образът на влюбения човек? Да съзерцаваш своето божество и на бъдеш щастлив! Силата на любовта!

          Беят мачка бялата си брада и дума:

          – Какъв юнак! Какъв хубавец! Изключително важен момент! Беят е завладян от магическата сила на красотата на разбойника Шибил! Всъщност не на разбойника, а на достойния човек! В лицето на Шибил беят разпознава ЮНАКА! А какво значи да бъдеш юнак? Къде има юнаци? – В приказките, в легендите… Юнакът е митична фигура, носител на непреходни нравствени добродетели, човек на честта и достойнството. Юнакът е фолклорното въплъщение на идеалната личност! И това е Шибил???… Защо е тази тъй висока оценка?  Какво внушава тя?  Симптоматично е, че на преден план е юначеството, а чак на втори план – хубостта. По този начин текстът откроява душевната красота на човека, неговата нравствена същност като по-стойностна от физическия му облик. Физическата красота обаче също е фактор за оценката на бея. Той е като древен грък, за когото важат принципите на калокагатията: единство на физическа и душевна красота!
Пак се отплеснах… Но какво да се прави, нали нямало нищо по-бързо от мисълта!

          – Кърпата, бей ефенди, кърпата! – вика Велико кехая. Велико кехая иска смъртта на Шибил! За Велико кехая съществува само Шибил, но не и Мустафа!

          – Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!  Беят „повтаря” „унесен”! Оценката на бея не е случайна, щом я повтаря! Това би трябвало да бъде истината за Шибил. А освен това беят повтаря „унесен”! Ето я магическата, магнетичната сила на красотата! Унесът какво е? – Нещо отвъд рационалното осмисляне и осъзнаване на нещата, нещо от света на чудесното, фантазното, магическото и магнетичното…

          Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

          – Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре! Беят, господарят, съдникът,  произнася своята присъда, оправдателната си присъда: Шибил не е вече „страшният хайдутин, когото търсят под дърво и камък” (цитирам по памет, като на матура…), а един достоен за уважение човек: смел, доблестен, човек на честта и достойнството, човек, който е толкова стойностен като личност, че прегрешенията от миналото могат да му бъдат и простени.

          – А момичето ми! А честта ми! Какво ли пък разбира Велико кехая от чест!?… – вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа. Велико кехая произнася смъртната присъда – размахва червената кърпа, това е бил условният знак. Защо? В случая единствено контрастът има някакво отношение към темата, която ни интересува, затова ще си спестя коментара.

          Припукаха пушки. Стъклата по прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Природата усеща злодеянието! По ирония на съдбата пиша това в деня на Страстната събота и това ми напомня за знаменията на Разпети петък, когато също се е усетило, че се сътворява космическо зло! Шибил се спря, страшен, хубав. Дори и „страшен”, той си остава „хубав”. Защо обаче е назован „Шибил”? Защото се сменя гледната точка. Защото присъдата е произнесена не от бея, а от Велико кехая. „Велико”… И той носи царствено име, но за разлика от бея, господаря, свободния, който отбира от красота и нравственост, Велико кехая е пленник на предразсъдъци, родени в изкривеното съзнание на роба! Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака.  Край на договора с обществото, броеницата е накъсана. Шибил обаче не изменя на любовта! Хаберът е пратен от Рада, а на Рада той няма как да не вярва. Покрай Рада той трябва да вярва и на баща й, който им е дал, уж, благословията си. Ето я пак великата сила на любовта! И трагиката на любовта! По-впечатляваща е обаче другата част от реакцията на Шибил: „… кръстоса ръце на гърди и зачака”. Какво се крие в кръстосването на ръцете, ще очаквам Вие да ми предложите като идея, ако решите, че има какво да се коментира. Във всеки случай мен ме впечатлява спокойствието на Шибил. Какво чака той? Присъдата си? Не е ли вече дошла? Отговорът като че ли е в последователността на извършените и неизвършените действия: Шибил „накъсва” броеницата (предполага се – на няколко части, на много части), но запазва карамфила, т.е. любовта. Шибил продължава да вярва в любовта на Рада! Шибил не иска и не може да повярва, че е бил предаден от Рада! И не се излъгва.   Миг-два – колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна.  Писъкът е на майка му, но Шибил е скъсал връзките си с рода. Единствената му връзка с живота в този момент е Рада! Ето пак магнетичната сила на любовта!  Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Едва сега се обръща Шибил! Рада е животът му! Като се обръща, не вижда портите на Велико кехая, а Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Най-трогателната сцена в разказа! Кулминацията! В тази сцена, само в едно изречение, Йовков е проектирал идеята за жертвеността на любовта. И тъкмо тази идея най-убедително доказва магнетичната сила на красотата и на любовта в разказа! Двамата влюбени приемат смъртта, защото животът без любов няма стойност за тях. И любовта се утвърждава като свръхценност, в името на която човек може и си струва да жертва дори живота си.  Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада. Смъртта на героите увенчава идеята!

          И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът. Как ще коментираме този карамфил? Символът на вечната любов? Жертвеността? Кръвта, с която изкупваме греховете си, за да …

          От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа. Беят размахва бялата кърпа – бяла като живота, като белите цветя в булчинския букет, като в несъстоялата се – състояла  сватба – смърт. Опитва се да спаси Шибил. Но не успява… Всъщност Шибил сам се е спасил вече. Защото чрез смъртта си изкупва своите грехове и най-вече удостоверява, че преобразяването му е окончателно и необратимо. Посрещайки смъртта заедно с любимия, Рада също доказва, че е достойна за неговата любов. Така двамата заедно преминават в отвъдното, за да се задейства още един пенчославейковски мотив : „…за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!” Това беше от „Неразделни”. И пак обслужва тезата за магнетичната сила на любовта, защото я представя като по-силна дори и от смъртта.

 

Е, време е да обобщим! И да си направим кратък план, че да ни е по-лесно, докато пишем съчинението. Кои са водещите ни идеи?

1. Магнетичната сили на любовта се откроява:

А) В решението на Шибил да напусне планината и да отиде в селото при Рада, защото това е опасно. Откроява се жертвената сила на любовта.

Б)  В мотива за чудесното преобразяване на Шибил, в неговото нравствено и духовно прераждане. Мотивът за търсенето на човека и в звяра.

В)  В идеята, че любовта е по-силна дори и от смъртта.

2. При разработката на проблема за магнетичната сила на красотата трябва да отчетем двата аспекта на красотата като естетическа категория: физическите й измерения и нравствено-духовните. В този контекст магнетичната сила на красотата се откроява:

А) В нейната пораждаща сила – красотата на Рада ражда силната любов на Шибил. (Това май е нова идея, но така ми хрумна. И идеята ми харесва!)

Б)  Във въздействието, което премененият Шибил оказва върху бея. Възхищението от юнашкия му вид.

В)  В наистина магическото въздействие на нравствената красота на Шибил. Прераждането – раждането на човека, на юнака. Смелостта, храбростта, благородството, достойнството, честта.

NB! Гледната точка на бея е особено важна!

3. Перифразата на мотото! Май оттам трябва да започнем.

4. Сцената на смъртта – как сякаш искат взаимно да се предпазят. Получава се предсмъртна прегръдка.

Да започваме! Ама как да започнем?… Първото изречение е най-трудно!… И като започнем да се самоокайваме, и като се паникьосаме, нищо не ни идва в главата. Мъчим се, мъчим се и колкото по се мъчим, толкова по се паникьосваме. И можем да опропастим всичко! Затова! Не се чудете как да започнете съчинението си, а го започвайте. Колкото и калпаво да излезе първото Ви изречение, по-добре е да го има, отколкото звънецът да удари, а Вие да мъдрувате още над празни листи. Старт!

 

Магнетичната сила на любовта и на красотата

Сборникът „Старопланински легенди” на Йордан Йовков е едно от най-представителните и най-популярни и обичани от читателите творения на писателя. Отделните разкази ни пренасят в един свят на красотата и на любовта. Героите пленяват със силата и красотата на характерите си, с порива си към щастие. Освен това чрез този сборник Йовков продължава най-добрите хуманистични традиции на своите предшественици и най-вече на Пенчо Славейков. Мотивите за търсенето на човека и в звяра, идеята за всепобедната сила на любовта се открояват ярко както в стиховете на поета, така и в легендите на Йовков. Тези мотиви са и сред водещите в разказа „Шибил”, с който започва сборника „Старопланински легенди”. Те са водещи и в откъса от „Шибил”, предоставен ни за интерпретация.

Магнетичната сила на любовта и на красотата е идейният фокус на откъса. В тази финална сцена от разказа е представена последната среща между двамата влюбени и тяхната героико-романтична смърт. Красотата на героите е представена в два плана – като физическа и преди всичко като нравствена. Силата на любовта пък се откроява в нейната жертвеност. Що се отнася до „магнетичността” на тези сили, то тя се проявява в чудесното въздействие върху героите: тя ги преобразява, води ги към героични жестове, издига ги до висините на легендарното, отваря им дверите на безсмъртието.

Преди да преминем към изясняване на основния въпрос, нека отбележим, че в началото на откъса откриваме перифраза на мотото на легендата: „Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа.” Самото мото гласи: „Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа” (Народна песен)“. Уточнението, че е цитирана народна песен, е от особено значение, защото, както е известно, народните песни, другите видове народни умотворения съхраняват мъдростта, опита, духа на народа. Във фолклора се съхранява ценното, достойното, величавото. В този смисъл историята на любовта между Шибил и Рада е представена като нещо велико, което трябва да бъде опазено в народната памет. Тяхната любов е достойна за легенда. Щом в тази част на текста се появява перифраза на мотото, очевидно този откъс би трябвало да бъде особено важен с оглед на основните идеи и послания на текста. Ако приемем, че „Шибил” е легенда за „магнетичната сила на любовта и на красотата”, то излиза, че този откъс е поантата на разказа, най-важната негова част, идейно – емоционалният фокус на Йовковия текст.

На преден план текстът разгръща идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата чрез образа на Шибил, чрез открояване на физическата и духовната му красота, чрез идеята за неговото нравствено и духовно прераждане. Всъщност в тази част на разказа, в която доминираща е гледната точка на бея, герой не е Шибил, а Мустафа, прероденият Шибил.  Мустафа върви по средата на улицата, без страх, като човек на честта и достойнството! Каква смелост, какъв кураж! Мустафа не се страхува от никого и от нищо! Дълго е премислял той дали да повярва на бея и на Велико кехая, дълго се е чудел дали не му подготвят клопка, но любовта към Рада се е оказала по-силна дори и от страха от смъртта! Ето я магнетичната сила на любовта! Ето я и изключителната духовна красота на Шибил – Мустафа! Пременен е в красиви дрехи, а и самият той излъчва сурова мъжка красота: „Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет.” Планините, там, където е било разбойническото гнездо на Шибил, са останали някъде далеч, в дъното на улицата, далеч в пространството и далеч в миналото.

Можем да обобщим, че проблемът за магнетичната (изключителната, фантастичната магическата, вълшебната, невероятната) сила на любовта и на красотата е пряко свързан с един много характерен мотив, който е въведен в българската литература от Пенчо Славейков, а след Йовков намира оригинално продължение и в творчеството на Никола Вапцаров: мотивът за търсенето на човека и в звяра! Ако Шибил е бил звяр, то Мустафа, прероденият Шибил, е човекът! И това прераждане става под влияние на любовта! Бихме вметнали, че развитието на тези идеи е и една от най-ярките прояви на Йовковия хуманизъм.

Беят е особен герой, който, макар и представител на властта и следователно враг на разбойника, има око за красивото и достойното и затова вижда промяната в Шибил. А тя е толкова чудесна и необяснима, че предизвиква спонтанното възхищение на човека на властта и той се отказва от първоначалния си замисъл: да примамят Шибил, за да го убият. Беят дума като на себе си: „ Какъв юнак! Какъв хубавец!” До такава степен е впечатлен от излъчването своя доскорошен най-голям враг, че чувството го завладява изцяло: „Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!” Първо – юнак, после – хубавец! Беят е завладян от магическата сила на красотата на разбойника Шибил! Всъщност не на разбойника, а на достойния човек! В лицето на Шибил беят разпознава ЮНАКА! А какво значи да бъдеш юнак? Къде има юнаци? – В приказките, в легендите… Юнакът е митична фигура, носител на непреходни нравствени добродетели, човек на честта и достойнството. Юнакът е фолклорното въплъщение на идеалната личност! Симптоматично е, че на преден план е юначеството, а чак на втори план – хубостта. По този начин текстът откроява душевната красота на човека, неговата нравствена същност като по-стойностна от физическия му облик. Физическата красота обаче също е фактор за оценката на бея. Той е като древен грък, за когото важат принципите на калокагатията: единство на физическа и душевна красота! Да отчетем и това, че оценката на бея не е случайна, щом я повтаря! Това би трябвало да бъде истината за Шибил. А освен това беят повтаря „унесен”! Ето я магическата, магнетичната сила на красотата! Унесът какво е? – Нещо отвъд рационалното осмисляне и осъзнаване на нещата, нещо от света на чудесното, фантазното, магическото и магнетичното…

Непреодолимата сила на любовта и на красотата се открояват най-ярко в „присъдата” на бея. Когато Велико кехая се спуща към прозореца с червената кърпа в ръка (смърт за Шибил), беят го спира: „Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!” Беят, господарят, съдникът,  произнася своята присъда, оправдателната си присъда: Шибил не е вече „страшният хайдутин, когото търсят под дърво и камък”, а един достоен за уважение човек: смел, доблестен, човек на честта и достойнството, човек, който е толкова стойностен като личност, че прегрешенията от миналото могат да му бъдат и простени…

Беят издава оправдателна присъда, но Велико кехая се отскубва и размахва червената кърпа. Изгърмяват пушките, Шибил се спира, „страшен, хубав”. Дори и „страшен”, той си остава „хубав”. А е назован „Шибил”, защото се сменя гледната точка, защото присъдата е произнесена не от бея, а от Велико кехая. „Велико”… И той носи царствено име, но за разлика от бея, господаря, свободния, който отбира от красота и нравственост, Велико кехая е пленник на предразсъдъци, родени в изкривеното съзнание на роба!

Най – натоварена в смислово отношение е финалната сцена, пресъздаваща смъртта на двамата влюбени. Именно тази сцена откроява най-ярко идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата. „Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил… . Падна до него и Рада.” Не мога да не откроя изречението,  което най-ярко илюстрира любовта между двамата: „Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне.” Най-трогателната сцена! Кулминацията! В тази сцена, само в едно изречение, Йовков е проектирал идеята за жертвеността на любовта. И тъкмо тази идея най-убедително доказва магнетичната сила на красотата и на любовта в разказа! Двамата влюбени приемат смъртта, защото животът без любов няма стойност за тях. И любовта се утвърждава като свръхценност, в името на която човек може и си струва да жертва дори живота си.

И още един любопитен художествен детайл, свързан с темата:  „Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.” Карамфилът е образът символ на любовта между Рада и Шибил. Когато отива на срещата, той носи броеницата, подаръка от бея като знак, че му прощава, и карамфила, подаръка на Рада. Когато за първи път пропукват пушките, Шибил накъсва броеницата, но не изпуска карамфила, което е свидетелството за любовта му към Рада. Когато и тя е застреляна и пада до любимия си, между тях остава червеният карамфил, „като петно кръв”, което да свидетелства за жертвената сила на тяхната любов.

Въпреки смъртта на героите последното изречение още веднъж утвърждава идеята за чудесната сила на любовта и на красотата чрез препотвърждаване на оправдателната присъда: „От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.”  Беят размахва бялата кърпа – бяла като живота, като белите цветя в булчинския букет, като в несъстоялата се – състояла се сватба – смърт. Опитва се да спаси Шибил. Но не успява… Всъщност Шибил вече сам се е спасил. Защото чрез смъртта си изкупва своите грехове и най-вече удостоверява, че преобразяването му е окончателно и необратимо. Посрещайки смъртта заедно с любимия, Рада също доказва, че е достойна за неговата любов. Така двамата заедно преминават в отвъдното, за да се задейства още един пенчославейковски мотив : „…за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!” („Неразделни”). Този мотив също обслужва тезата за магнетичната сила на любовта, защото я представя като по-силна дори и от смъртта.

В заключение можем да кажем, че финалът на разказа „Шибил” увенчава идеята за магнетичната сила на любовта и на красотата, защото се явява като своеобразна поанта на текста. В тези редове необикновеното звучи особено осезаемо и придава легендарен характер на повествованието. Освен това завършекът на „Шибил” е типичен за текстовете от „Старопланински легенди” с мотива за сватбата – смърт: след като на влюбените им е отнета възможността да бъдат заедно в този свят, те ще прекрачат в отвъдното, в света на смъртта, който се оказва обаче и свят на безсмъртието, защото такъв е светът на легендите.

Е, колко излезе текстът? Две печатни страници и половина… Може би е малко повече от четири страници, но то си зависи и от почерка на човека. Какво се е получило ли? Според мен – един приличен текст. Нямам време за проверка, защото залата на практика вече е празна и квесторите около мен започват да нервничат… А за Вас какво остава? – Само едно! Вадете критериите на Министерството и започвайте да оценявате…

До скоро!

Ваш Николай Иванов

2 Responses to “Как да напишем интерпретативно съчинение? (Опит да бъде илюстрирана технологията на създаването на интерпретативен текст)”


  1. 1 Петя май 20, 2012 в 8:42 pm

    Здравейте, господине!

    Анализът Ви е много добър – ясен и логичен! Освен това тези вметки от време на време действат идеално против разсейване. Но всъщност пиша този коментар, за да дам идеята си относно това, защо Шибил кръстосва ръце и зачаква, щом почват изстрелите. Първата ми асоциация беше с взимането на свето Причастие. Обикновено свещеника приканва християните „със страх Божий, с вяра и любов“ да приемат тялото и кръвта Христови. Тогава те скръстват ръце пред гърди и пристъпят напред. От тази гледна точка, действието на Шибил е израз на неговото смирение. Той не се бунтува вече, не иска да се бори с доскорошните си врагове, а напротив – застава твърдо зад решението си да се предаде, показва още веднъж, че се е покорил на любовта… Или скръстването на ръцете ни убеждава, че преобразяването на Шибил в Мустафа наистина е окончателно.
    Радвам се, че блогът Ви се харесва! Като изпитаме носталгия по часовете по литература, вече знаем къде да погледнем!

    • 2 daskal2 май 21, 2012 в 6:36 pm

      Благодаря ти, Петя! Коментарът ти е изключително убедителен и стойностен! Вярвам, че обяснението ти е адекватно както на конкретната ситуация, така и на общите внушения на текста на Йовков.
      Още веднъж – БЛАГОДАРЯ!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s





%d bloggers like this: