Възможното щастие (Интерпретативно съчинение върху лирическата миниатюра „Ни лъх не дъхва над полени” от стихосбирката на Пенчо Славейков „Сън за щастие”)

Възможното щастие

                  Текстът е съобразен с формата на матурата – 4 страници ръкопис.

Пенчо Славейков е водещата фигура в литературния ни живот в края на XIX и началото на XX век. Безспорен лидер на кръга „Мисъл”, той е един от идеолозите на модерната българска литература, който ратува за нейното излизане от тяснонационалната ограниченост и търсене на европейски и общочовешки измерения в тематиката и проблематиката. В идейно-съдържателен план, а до голяма степен и в плана на художествената форма, той реализира тези свои идеи в сборниците „Епически песни”- книга първа (1896) и „Блянове”(1898) – втората книга, където са поместени неговите философски поеми „Cis moll”, „Сърце на сърцата”, „Микеланжело”, поемата „Ралица” и др.

В този литературен контекст се появява стихосбирката „Сън за щастие” (1907), в която поетът продължава своите новаторски търсения в духа на идеите на индивидуализма, акцентиращ преди всичко върху изследването на духовния живот на отделната личност. Стихосбирката е изградена на принципа на цикличността и представлява едно цялостно изследване на живота на душата от раждането на човека до неговата смърт. „Ни лъх не дъхва над полени” е първата творба, ключова за разбирането на идейно-художественото богатство на сбирката, и която заедно с последната „Самотен гроб в самотен кът” рамкират началото и края на човешкия живот, раждането и смъртта.

Проблемът за щастието, както подсказва и заглавието „Сън за щастие”, е основен за стихосбирката. Тъй като отделните лирически миниатюри нямат собствени заглавия, можем да приемем, че книгата е изградена от 96 (колкото са творбите) вариации на основния мотив – съня  за щастие. Според първото стихотворение щастието е постижимо, но само в някаква степен и при определени условия – единствено в рамките на съня, на мечтата, на човешките блянове. Щастието се асоциира с хармонията в света, хармония, която обхваща както вътрешния духовен свят на човека, така и взаимодействието човек – природа, хармонията като баланс между земното и небесното, божественото и човешкото.

Текстът на „Ни лъх не дъхва над полени” е изграден върху популярното метафоризиране на човешкия живот чрез образа на пътя и мотива за пътуването – какво е животът, ако не едно пътуване от раждането към смъртта? Възможно ли е щастието в рамките на това пътуване? Отговорът трябва да го търсим в целия текст, но основният тон е зададен в първа строфа чрез образа на хармоничния прекрасен свят, който е наш дом:
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.

Покоят, съзерцателната застиналост на пейзажа илюстрират идеята за хармонията като елемент на възможното щастие. Пейзажът е статичен, но не и мъртъв, защото природата е одухотворена, а небето и земята сякаш негласно взаимно се любуват на своята съвършена красота. Специфичната лексика („полени”, „дървеса”, „лик”) и образност (ведрото небе, морето от „бисерна” роса) говорят за съзнателно търсена естетизация на природната картина.
На фона на божествено красивия и хармоничен свят е проектирана метафората на човешкия живот като едно пътуване на душата към мечтаното щастие:
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
Началото на пътя е триумф на жизнеността и жизнелюбието: свежото лятно утро изпълва гърдите и душата на пътника с бодрост и оптимизъм – необходими елементи на усещането за щастие. Създава се усещане за житейска перспектива, подкрепяна и от мечтата за „лек път”, т.е. за щастлив живот. Волна и свободна, изпълнена с надежди, душата поема в своето пътешествие към бленуваното щастие, но и самото пътуване е щастие, защото е белязано от положителни емоции.

Третата строфа представя края на пътуването и постигането на „съня за щастие”:
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.
Дошъл е краят на деня, покоят на вечерта е сменил ведростта на утрото… Дошъл е и краят на човешкия живот, времето за съдбовната среща. В духа на модерните идеи на своето време Славейков обвързва пълното щастие със смъртта, въведена чрез мотива за завръщането. Смъртта обаче също е естетизирана като света и живота и философски осмислена. Вечерта е изпълнена с покой, тя е „ясна”, парадоксално изпълнена не с мрак, а със светлина…Така е, защото в поетико-философската концепция на поета смъртта не е край, а преход към  друго измерение на битието, по-съвършено от земния ни живот, връщане към родното, изначалното, абсолютното. Там „милването” на мечтата се трансформира в „милувката” на „съня за щастие”, за да затвърди внушението за нежността и обичта, които трябва да съпътстват душата в нейното битие и без които щастието е невъзможно.
”Ни лъх не дъхва над полени” е една лирическа миниатюра, която се явява продължение на поетическите и философски търсения на Пенчо Славейков в изследването му на човешката душа. В центъра на това изследване е оригиналната концепция на автора за човешкото щастие – постижимо и непостижимо, един прекрасен блян, под знака на който минава земното ни битие.

 

 

Общото (и различното) между „На прощаване” на Христо Ботев и „Да се завърнеш в бащината къща” на Димчо Дебелянов

 

Виждам, че този въпрос вълнува доста хора, и затова ще се опитам да помогна, като предложа едно кратко възможно тълкуване на тази проблематика.

Формално погледнато, приликите между стихотворението на Христо Ботев и стихотворението на Димчо Дебелянов са повече от очевидни: и в двата текста ситуациите са сходни, защото става дума за раздяла и за копнеж за завръщане, а централни фигури са майката и синът. Общи са и мотивите за страданието и за самотата на героите. По-важни обаче  са не приликите, а разликите. А разликите произтичат от факта, че двете творби отразяват духа на две различни епохи. Ботевият герой е човек от последните години на борбата за освобождение от турско робство, докато героят на Дебелянов е човекът, който „консумира свободата”, извоювана от Ботевия лирически човек. Ботевият лирически герой е напуснал родовото пространство, защото не може да се примири с мисълта, че е роб, а освен това иска да извоюва свободата. Героят на Дебелянов напуска родовия свят по неизяснени причини. При него важното е, че иска да се завърне в родовото пространство, защото свободният свят се е оказал неуютен, враждебен, грозен и изморената и разочарована душа на модерния човек е пожелала покой.

Двата текста илюстрират разликите между една патриотично ориентирана ценностна система (Ботев) и една индивидуалистично ориентирана ценностна система (Дебелянов).

Част от конкретните различия (в допълнение на вече посочените) могат да бъдат представени така:

„На прощаване”: „Да се завърнеш…”
А) Героят на Ботев е бунтовник, борец за свобода и правда, изключителна личност,  докато героят на Дебелянов е обикновен човек.

Б) В името на борбата и на осъществяването на своя идеал бунтовникът е готов да жертва дори живота си, докато героят на Дебелянов не е такава жертвоготовна личност. А няма и повод за жертвоготовност.

В) Завръщането на двамата герои е мотивирано по различен начин и има различни цели: героят от „На прощаване” ще се завърне, за да поведе борба срещу политическите и социалните угнетители, докато героят на Дебелянов търси утеха и покой…

Г) Героят на Ботев иска да промени българския свят, докато героят на Дебелянов не иска да променя родовия свят. Той иска да се завърне в непроменения свят на миналото, който е съхранил топлината и уюта на една изгубена патриархалност.

Д) Героят на Ботев копнее за подвиг, а героят на Дебелянов няма подобни амбиции

Е) Обща е любовта към майката на двамата герои, на в двете стихотворения има две различни майки, натоварени с различни роли. В текста на Ботев майката е „майка юнашка”, която трябва да изпълни последната воля на сина бунтовник и да осигури приемствеността в борбата, докато в текста на Дебелянов майката е една обикновена майка, която тъгува за своя син, а синът копнее тя да му донесе утеха.

Ж) При Ботев синът изпитва любов към рода, но и любов към родината, докато Дебеляновият герой изпитва любов само към изгубения родов свят. Понятието „родина” от последния стих („напразно спомнил майка и родина”) според мен би трябвало да бъде разбирано като „родно място”, а не като отечество, каквито тълкувания се срещат в някои интерпретации на текста.

З) Героят на Ботев е чужд на модерния за началото на 20 век мотив за отчуждението и затова в контекста на ситуацията на завръщане той не мисли себе си като „гостенин”, докато Дебеляновият лирически герой е заразен с отровата на модерната цивилизация и дори завръщането в родния дом се мисли като завръщане към корените на отчуждения от същите тези корени човек ( „…ти с плахи стъпки да събудиш в двора / пред ГОСТЕНИН очакван радост плаха”).

И) Бунтовникът напуска родовия свят и се превръща в емигрант в буквалния смисъл на думата, той се скита „немил – недраг” в „тежка чужбина”, докато героят на Дебелянов също е обречен на скиталчество „печален странник”, но той си остава в родината, той е „вътрешен” емигрант, емигрант на духа.

Двете творби са изключително благодатни за съпоставка и вероятно сравнението би могло да бъде и много по-подробно. Целта на този текст обаче не е да се постигне  максимална изчерпателност и задълбоченост, а да се дадат най-общи насоки за сравнително интерпретиране на двата текста.

И едно предупреждение: съпоставката на двата текста не бива да води до отдаване на приоритет на едното или на другото стихотворение. Нямаме право да даваме оценки нито за майките, нито за синовете, защото няма база за сравнение…. Параметрите са различни…

Успех!

 

 

 

 

„Майце си“-план за анализ

„Майце си”
План за анализ

1. Първото публикувано Ботево стихотворение – в-к „Гайда”, април 1867 г. В-к
   „Гайда” е редактиран от П.Р.Славейков и излиза в Цариград.
2. По-рано през същата 1867 г. Христо Ботев се завръща в Калофер от Русия, за да замести в училището болния си баща. Стихотворението най-вероятно отразява настроенията на младия Ботев, докато е бил в Русия. Както е известно, през 1863 г. той е записан във Втора одеска гимназия, откъдето е изключен през 1865 г. До началото на 1867 г. живее в Русия: първоначално в Одеса, а в края на 1866 г. учителства няколко месеца в бесарабското село Задунаевка.
3. Заглавието „Майце си”, т.е. „На майка ми” предполага съкровена изповедност, тъй като майката е най-скъпият и доверен човек. Можем да отбележим, че в Ботевата поезия майката е особено важна личност за лирическия герой. Майката е довереница и изповедница, между нея и нейния син съществува изключително силна духовна връзка. Не стоят така нещата по отношение на връзката син – баща. В поезията на Ботев бащата е маргинална фигура. В стихотворенията, в които срещаме типичния Ботев герой, неговия поетически двойник – бореца за свобода и правда – бащата е подчертано негероична фигура, а неговите функции са иззети от сина. Синът е този, който трябва да извърши подвизите, а бащата…
4. Стихотворението е класическа елегия. В нея един млад човек изплаква болката, изпълнила изстрадалата му душа, и търси утеха и разбиране от страна на майката. Водещи в творбата са мотивите за разкъсаните връзки с рода, за страданието, за самотата, скитничеството, разочарованията и безизходицата в живота. Лирическият герой представя живота си като мъчителна агония и се чувства като човек, който е претърпял жестоко поражение в сблъсъка с действителността.
5. Особено важно за разбирането на текста е осъзнаването, че това е една особена творба, която стои встрани от познатия ни корпус от типично ботевски стихотворения, в които главен герой е борецът за свобода и правда. В „Майце си” героят е типичен родов човек, а не патриот и борец. В този текст не се проблематизират робството,  свободата,  борбата за освобождение, липсват образите на народа и родината. Мислите и чувствата на лирическия герой очертават параметрите на класическия патриархално-родов свят с неговите ценности, морални и нравствени норми, характерен манталитет на неговите представители.
6. Първите две строфи внушават усещането за обърканост на лирическия герой, неговото недоумение, защо е обречен на страдания. Героят търси обяснение за своето настояще, но отговор няма. Има само непоносимо страдание. Строфите са разгърнати като реторични въпроси, изградени по един и същ смислов модел: първите два стиха питат за извършени в миналото престъпления, а 3-ти и 4-ти стих представят мъчителното настояще като наказание – възмездие за стореното в миналото. Прави впечатление, че престъпленията са спрямо родовия свят и това е едно от основанията да твърдим, че героят е типичен родов човек:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела….
……………………………………………..
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани…

Според народните поверия майчината клетва настига и в гроба. Но какво    ли        трябва да е извършил лирическият герой, та майката да го прокълне и да кълне            „три годин”! своето чедо? Прахосването на родовото имущество, и то по един             подчертано неморален и уронващ доброто име на рода начин    (пропиването на                   имането),е изключително тежко престъпление спрямо родовия
свят.Подобно опозоряващо и застрашаващо устоите на родовия свят действие        няма как да не                   нарани дълбоко членовете на рода и да не предизвика техния  справедлив гняв.Дали обаче лирическият герой е толкова пропаднала            личност? Възможно ли  е той да бъде толкова престъпно безотговорен към      най-    близките си хора? Избързвайки малко напред в текста, ще кажем, че лирическият герой не е нехранимайко, а любящ син, който не би могъл да извърши каквито и да било престъпления спрямо рода си. Ето няколко          цитата, илюстриращи любовта на героя към неговите близки и в частност             към      майката:
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра…
…………………………………………………
Много аз, мале, много мечтаях:
щастие, слава да видим двама…..

За същото говори и последната съкровена „желба” (желание, мечта), останала на               героя: „…в прегръдки твои мили да падна,/ та туй сърце младо, таз душа страдна/          да се оплачат тебе горкана…” Очевидно човек, които чувства и мисли по този            начин, не би могъл да извърши престъпления спрямо родовия си свят. Като          типичен родов човек лирическият герой не мисли съществуването си отделно от             рода, а смисъла на живота си вижда в служенето за благото, за славата на рода.                 Тогава? Тогава се оказва, че „вините” на героя са хипотетични, каквито са и             неговите „престъпления”. В случая зададените в реторичен план въпроси не            визират реални престъпления, а се явяват като илюстрация за степента на             страданията на героя: той страда в настоящето си така, сякаш е извършил                 възможно най-тежки престъпления, каквито за един човек с патриархално-                        родово съзнание са престъпленията спрямо рода.

7.  Как е внушена представата за страданието в настоящето на героя? Чрез мотива за   скитничеството, което предполага и бездомничество: чрез ситуацията на          раздяла, представена в началните две строфи – очевидно героят е далеч от             своите близки, което за един родов човек само по себе си е изключително тежка и драматична ситуация: чрез представата за конфликта на героя със света, в            който пребивава; чрез мотива за погубената младост, развит по такъв начин, че            да създаде алюзия за бавно умиране, за мъчителна агония:

…та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

…………………………………………………

…та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

8.  Следващите две строфи въвеждат мотива за другарството, но в същото време          доразвиват темата за страданието на героя. Когато човек губи важни за себе си   връзки със света, той се опитва да развие компенсаторни такива, които да му          дадат поне илюзорно усещане за стабилност. Може би компанията на „милите     другари” ще избавят героя от терзанията? Уви, оказва се, че другарството е формално, че липсва истинско приятелство и макар и сред хора, Ботевият герой    пак си остава самотен. Защо? Защото т.н. „мили другари” не са като страдащия             герой, защото имат друго отношение към живота и света, те са носители на друг тип душевност и ценности. Създава се впечатлението, че другарите нямат онова             критично отношение към заобикалящия свят, така характерно за лирическия           герой. Те не откриват около себе си „това, що душа мрази”, а напротив – смеят     се, веселят се, доволни са от себе си и от живота. Категоричната позиция на      техния „другар” по отношение на заобикалящата го действителност го представя като зряла, сериозна личност с изградени убеждения, представи, принципи,           идеали. В съпоставка с него „милите другари” изглеждат повърхностни и          несериозни, по детски безгрижни и безотговорно безкритични към      обкръжаващата ги действителност. Ето защо Ботевият лирически герой остава             сам. Той съзнателно се дистанцира от другарите си, сред които няма дори един,     който да бъде достоен да бъде негов приятел. Принуден по стечение на           обстоятелствата да дели една компания с тях, героят се затваря в себе си и не       допуска никого до своя интимен духовен свят, защото знае, че няма да срещне       разбиране, защото сред тях няма сродна по дух и идеи душа. С много болка е           изпълнено признанието за невъзможността да споделиш с някого мислите и      чувствата, които те терзаят:

Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам –

мечти и мисли – от що страдая.

Тази самотност на лирическия герой прави мъките му още по-непоносими,             защото той няма  дори на кого да ги изплаче, та да му олекне поне от малко –     малко.

9.   Следващите две строфи разкриват бездната на отчаянието и безизходицата,            които чувства лирическият герой. Единствена негова опора, единствена негова       връзка с живота е останала майката. Макар и далеч от него, тя е неговият        единствен истински приятел, пред когото да разкрие душата си и да изплаче          болката си:

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

„Ти си за мене всичко!” – признава героят на своята майка. „Ти си моят живот!”     И в същото време: съхнене, вехнене, тлеене, попарване от слана, догаряне…- все            знаци на смъртта. Защо? Защо такова пораженческо мислене? Защото триадата            вяра – надежда – любов, която символизира духовните устои на човека, както        отдавна са отбелязали изследователите на Ботевото творчество, е разкъсана.             Надеждата е мъртва, а това означава липса на перспектива, тотално разцентроване на духовния свят на героя, липса на опора, духовна смърт. Една    от основните             причини за това трагично светоусещане е чувството за поражение. Жестокият     живот, жестоката действителност са унищожили надеждите на             героя да реализира своите мечти и въжделения. Както вече отбелязахме, визията   за бъдещето представя героя като типичен родов човек, нека подчертаем това       още веднъж. Бъдеще обаче няма за обезнадеждената душа: „…за вси желби    приготви яма!” Гробът е бъдещето за мечтите и грандиозните планове за     „щастие, слава…”

10. Оказва се, че все пак нещо е оцеляло, една последна „клета” желба: да бъде възстановена нарушената родова хармония, като този акт да бъде предшестван от едно катарзисно нравствено и духовно пречистване – освобождаване от гибелното озлобление, изпълнило душата на лирическия герой:

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба…

Какво да кажем? – Типичен, класически родов човек!

Какво да добавим? – Това, че по думите на Д-р Кръстев, цитирам по памет, моля да бъда простен, ако не съм съвсем точен,  „Майце си” е „най-сълзливото Ботево   стихотворение…”

11. Що се отнася до последните два стиха: „…пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък        тогаз нека изгния в гроба!”, противно на някои интерпретации, че чрез тях      лирическият герой заявява готовността си да се впусне в борбата за        освобождението на отечеството и в таз битка да си найде и той гробът…, кога       въстане робът… , бих казал, че те са по-скоро речеви жест, чийто смисъл е: „Пък    тогаз да става каквото ще! Дори и смъртта няма да ме уплаши!” Което още          веднъж представя героя от „Майце си” като типичен родов човек, а не като   патриот и борец, чиято единствена мисъл и тревога е как по-скоро да жертва             живота си.

12. Това е, скъпи мои! Дванадесетицата в случая беше задължителна, за да се    придаде на текста… Вие знаете какво!

И ако забележите някакви правописни или пунктуационни грешки, а те биха          могли да се появят единствено по „технически причини”, обадете се ,та да ги             поправим и да не се излагаме: аз – че съм ги допуснал, вие – че не сте ги     забелязали…

Vale!

За учениците ми от 9. и 11. клас

Здравейте, тук ще намирате домашните си работи и задачи, които съм ви възложил през деня. Не се надявайте, че ще ги намерите в готов вид. Тук ще намерите указания, подсказвания, патерици и други подобни помощни средства, но все пак разчитам на вашите лични усилия, колкото и утопично да е това.